Виелица на сенките [bg]

— Само зяпат — довърши Халас след Делер.

— Точно така — по изключение се съгласи с него джуджето.

Но духовете далеч не бяха всичко, което обитаваше нощна Заграбия. Веднъж видяхме как въздухът в гората сякаш гори. Хиляди светулки плуваха между дърветата и мигаха в изумрудено, тюркоазено и червено. Кли-кли хвана десетина от тези безобидни създания и ги сложи на раменете си. Няколко минути гоблинът светеше като някакъв светец от историите на жреците, след това на светулките им доскуча да се возят на кралския шут и те излетяха като някакъв ярък жив калейдоскоп към своите събратя.

Нощта беше времето на совите, безшумно носещи се в лунната светлина над горските поляни. Птиците търсеха храна, вслушвайки се в звуците, идващи от тревата. Нощта беше времето и на вълците — на няколко пъти чувахме далечния им вой. Нощта беше времето и на същества, чиито имена не знаех. Крясъци на нощни птици, повече приличащи на смях на луд, ревове, миризми, чуруликане, ръмжене. В нощта живееха най-различни същества и не всички бяха благоразположени към неканени гости. Четири пъти Еграсса и Миралисса ни отвеждаха встрани от пътеката и ние, скрити, чакахме опасността да отмине. Какво ни заплашваше и от какво се криехме в храстите, елфите така и не си дадоха труда да ни обяснят. Но в такива моменти дори неспокойният гоблин и скандалният гном утихваха и изпълняваха всички заповеди на елфите.

Нощем Заграбия беше многоцветна. Ярка и сочна. Изумрудено свежа, тюркоазено мека, ледено синя, сладко огнена, отровно светлозелена. Припламващата тук-там студена светлина придаваше на гората приказност и омайваща красота. Светулки преливаха във всички цветове на дъгата, гигантска паяжина светеше в синьо, докато тялото на паяка в средата й лилавееше (по размери той спокойно можеше да се конкурира с тиква), изгнили пънове фосфоресцираха в зелено, изумрудени шапки на гигантски гъби, под които човек спокойно би могъл да се скрие от дъжда, пулсираха със синьо-оранжево сияние. Розови отблясъци се отразяваха във водата и блуждаеха в клоните на върбите край езерото. Студени пламъци от скитащи огньове, сини искри в короните на дърветата, проблясващи очи на нощни духове, миризма на гора, на трева, на влажна земя, на гниещи листа, на борови иглички и смола, мед и чисти ручеи. Каквото и да бях казал на Кли-кли за деня, но дивата и с нищо несравнима нощна красота на горите на Заграбия ме потресе. Но най-често нощем Заграбия беше почти черна и тогава трябваше да вървим под бледо-сребристата светлина на луната.