Дъщерята на жрицата [bg]

Накрая пак отидох в конюшнята при Блис. Беше прекрасно, че можех да намеря утеха в това голямо топло добиче, за което нямаше значение дали притежавам очи на Жрица на срама. Аз допрях страна до шията й, покрита с мека, току-що поникнала зимна козина, и си поплаках малко, докато навън съвсем мръкна.

В процепите на прозоречните капаци проблясна светлина и вратата се отвори.

— Дина? — извика майка ми.— Защо стоиш тук на тъмно? — тя вдигна маслената лампа, за да ме види по-добре. — Какво се е случило?

Нямаше никакъв смисъл да се опитвам да лъжа мама. А и да запазя нещо в тайна от нея, също не беше лесна работа. Затова й разказах по-голямата част от случилото се, а за останалото тя се досети сама. След като свърших, мама постоя малко, взряла поглед в мен. Не ми се скара. Просто изчака да осъзная, че съм сгрешила. После ми кимна.

— Това е дар — каза ми тя. — И той те прави могъща. Но не бива да се злоупотребява с него — мама пъхна ръка в джоба на престилката си и ми подаде нещо. — Ето, вземи! От известно време го нося със себе си и чаках сгоден момент, за да ти го дам. Мисля, че този момент дойде.

Беше накит за шия. Овална, метална плочка, украсена с кръг от бял емайл, в който имаше по-малък кръг от син емайл. Не беше бляскаво и красиво — така наречената верижка представляваше кожена черна връв, но аз знаех, че е специално.

— Защо ми го даваш?

— Защото от сега нататък си моя ученичка.

— Твоя ученичка…

— От днес нататък ще те обучавам как да контролираш дарбата си, кога да я използваш и кога не.

— Изобщо не горя от желание да се уча как да я използвам. Каква полза има от нея?

Мама въздъхна.

— От полза е, когато някой е откраднал нещо или е причинил зло на другиго, или е отнел човешки живот. Тогава се допитват до Жрицата на срама. Има хора, които вършат злини, без да изпитват срам. Има и такива, които успяват да притъпят срама си и измислят куп добри извинения, докато сами не си повярват, че са били в правото си да причинят вреда на друг човек. Но когато се появя аз… вече не могат да се прикриват. Не могат да продължат да си затварят очите за стореното, нито да го запазят в тайна от останалите. Повечето хора могат да изпитват срам. А когато срещна някого от малцината, които не познават това чувство, правя така, че да го усети. Защото знам как да използвам дарбата си. А това е много рядка дарба. И ти също я притежаваш.

— Иска ми се да не я притежавах!

— Детето ми… Трудно е, а и при теб се събуди твърде рано. Заради теб самата ми се иска да се беше случило по-късно. Но хората имат нужда от дарбата ни и затова даже изпитвам известна радост, че си я наследила.

— Дори това да означава, че никога няма да имам приятели? И че никой обикновен човек не може да ме погледне в очите?

Мама ме притисна до себе си и ме полюшна напред-назад.

— Не че не могат. Просто не искат. Караш ги да си спомнят всичко онова, което биха желали да забравят. Всичко, от което се срамуват — тя махна една лепнеща от суроватка къдрица от челото ми. — Само трябва да си търпелива. Рано или късно ще срещнеш някого, който ще се осмели да те погледне в очите. И тогава ще познаеш безграничното щастие. Защото този, който може спокойно да погледне една Жрица на срама в очите, е особено специален и е най-добрият приятел, който можеш да намериш.