Кодът на Луцифер [bg]

Кристин посочи към стоянката на такситата.

— Можем да вземем такси. Къде сте отседнали?

— Хотел „Есрин Краун“.

— Така ли? Аз също.

— Колко удобно, а?

— Така е. Може да закусим преди лекцията ви сутринта.

— Би било чудесно.

— Междувременно искате ли да отидем заедно с таксито до хотела и да пийнем по нещо на бара? — попита тя.

— Звучи фантастично — съгласи се Лурдс. — Но ще ме чака кола.

— Някой ще ви чака?

— Да, фирма за лимузини: — Той бръкна в джоба на ризата си и извади картончето, на което асистентът му беше написал маршрута с четлив почерк. Но буквите бяха ситни и той присви очи.

— Професор Лурдс! — чу се напевен мъжки глас. — Насам!

Лурдс се обърна по посока на гласа и забеляза елегантен тъмносин мерцедес, до който стоеше шофьор с ливрея и табела с надпис: „Професор Томас Лурдс“. Лимузината беше паркирана пред чакащите таксита.

Лурдс махна на мъжа.

Шофьорът също помаха, отиде да отвори багажника и хвърли табелата вътре.

— Натам — рече Лурдс на младия носач, който буташе куфарите му. Обърна се към Кристин. — Ако не греша, в колата сигурно ще има коктейли.

Кристин изгледа втренчено лимузината, после се извърна към него. Вече не се усмихваше.

— Това беше малко неочаквано.

— Моля да ме извините — отвърна Лурдс. — Вероятно беше прекалено нахално да ви предложа да се качите в лимузината ми. Не исках да ви засегна.

— Вярвам ви, професор Лурдс. Много жалко. Изглеждате ми наистина симпатичен. — Кокетството се беше свлякло като костюм от нея, разкривайки решителна млада жена с мисия.

Понеже внезапната промяна в отношението й никак не му допадна, пък и не знаеше на какво се дължи, Лурдс понечи да се отдръпне от нея. Но тя се пресегна бързо, хвана го за ръката и каза:

— Ще вземем моята кола.

Лурдс се опита да се освободи, но не можа. Тя беше по-силна, отколкото изглеждаше. Тук ставаше нещо много странно. Пресегна се към китката й с другата си ръка. Никога не беше учил бойни изкуства, дори след неприятностите, в които се беше забъркал по време на търсенето на Атлантида. Беше решил, че едва ли отново ще има нужда от подобни умения. Явно беше сбъркал. Но измъкването от хватка беше въпрос на преимущество. Той беше по-едър и по-силен от нея. И поне се надяваше да е по-бърз.

Тя обаче сграбчи дланта му и я изви към китката му с неочаквано движение. Болката разкъса ръката му и се заби в мозъка му. Докато се усети, той вече беше на колене върху твърдия бетон.

Какво ставаше тук, по дяволите? Беше сигурен само в едно — момичето не бе обикновена почитателка.

— Чувате ли ме, професор Лурдс? — прошепна Кристин в ухото му.

Трябваше му малко време, за да си спомни как се задействат устата и гласът му.