Похищението на Ани Торн [bg]

И все пак ме плашеше до смърт.

Осъзнавам, че все още е така. Тя въздъхва по начин, даващ ми да разбера, че губя време — нейното, своето и на учебното заведение, — и се пресяга към телефона. Чудя се защо е тук днес. Тя не е от преподавателския персонал. Макар че от друга страна, не съм изненадан. Като дете никога не съм си представял госпожица Грейсън извън тази сграда. Тя беше неразделна част от нея. Вечно присъствие.

— Господин Прайс? — изрича отсечено. — Господин Торн ви очаква за среща. Да. Добре. Разбрах. — Тя оставя слушалката. — След малко ще дойде.

— Чудесно. Благодаря.

Взорът и се свежда обратно към компютъра и напълно ме игнорира. Няма предложение за чай или кафе, а тъкмо сега аз отчаяно се нуждая от доза кофеин. Настанявам се върху пластмасовия стол, полагайки всички усилия да не приличам на провинил се ученик в очакване на директора. Коляното ми пулсира от болка. Сплитам пръсти върху него и започвам тайничко да го масажирам.

През прозореца виждам група хлапета, без униформи, да се мотаят из двора. Те пият „Ред Бул“ от кутийки и се кискат, разглеждайки нещо на телефоните си. Обзема ме чувство на дежа вю. Отново съм на петнайсет, мотая се из същия този двор и смуча безалкохолно от бутилка. На какво ли сме се кискали тогава, преди появата на смартфоните? На крадени порнографски списания, предполагам.

Навеждам глава и се вторачвам в обувките си. Кожата е леко изтрита. Трябвало е да ги лъсна на тръгване. Наистина ми се пие кафе. На път съм да се предам и да си изпрося проклетата напитка, когато по застлания с линолеум коридор се чуват стъпки и двойната врата се отваря.

— Джоузеф Торн?

Изправям се. Хари Прайс напълно отговаря на очакванията ми. Слаб, невзрачен, прехвърлил петдесетте мъж в безформен костюм и с мокасини на нозе. Прошарената му оредяла коса е сресана назад, а изражението му е такова, сякаш всеки миг очаква да получи ужасяващи новини. Дух на морно примирение се носи около него като евтин афтършейв.

Той се усмихва. Зъбите му са криви и пожълтели от никотин. Което ми напомня, че не съм пушил, откак съм напуснал Манчестър. Като се добави липсата на кофеин, не е чудно, че ми иде да се катеря по стените. Вместо това протягам ръка и се постаравам да си лепна приятна усмивка.

— Добре дошли.

Виждам как бързешком ме оценява. По-висок съм от него с пет сантиметра. Гладко избръснат. С хубав костюм, който дори е бил скъп като нов. С тъмна коса, макар и леко посребрена. С тъмни очи, макар и доста кървясали. Казвали са ми, че имам честно лице. Което показва колко малко знаят хората.

Той поема ръката ми и я стиска здраво.

— Заповядайте в кабинета ми.