Проклетата кауза

— Мога ли да ви помогна? — запита той с тон, който сякаш казваше: «Спри!»

Вятърът разроши косата и зачерви бузите му. Отново обясних коя съм.

— А, добре.

Определено звучеше така, като че ли не мисли това, което казва.

— Аз съм капитан Грийн от Следствената служба на военноморските сили. Наистина трябва да се заемем с това. Слушай — заговори той на някого, като ми обърна гръб, — трябва да разкараме тези…

— Извинете. Значи вие сте от ССВС? — прекъснах го, защото възнамерявах да изясня всичко още сега. — Доколкото знам, този док не принадлежи на армията. А ако е неин, то аз не би трябвало да съм тук. Случаят трябва да си е ваш, а тялото да се аутопсира от военни патолози.

— Госпожо — отвърна той, като че ли бях изчерпила търпението му. — Този док принадлежи на цивилен предприемач. Следователно той не е военна собственост. Но ние имаме очевиден интерес, защото, изглежда, някой се е гмуркал без разрешение около нашите кораби.

— Имате ли представа защо някой би извършил подобно нещо? — запитах, като се огледах наоколо.

— Някои търсачи на съкровища смятат, че ще намерят топове, стари корабни камбани и какво ли не тук.

Стояхме между товарния кораб «Ел Пасо» и подводницата «Експлойтър», и двете неподвижни и ръждясващи в реката. Водата приличаше на капучино и осъзнах, че видимостта щеше да е по-лоша от това, което очаквах. Близо до подводницата имаше водолазна платформа, но не видях и следа от жертвата или спасителите и полицаите, които би трябвало да работят върху смъртта й. Запитах Грийн за това, докато вятърът, който духаше откъм водата, смразяваше лицето ми, но неговият отговор бе отново да ми обърне гръб.

— Слушай, не мога да седя тук цял ден и да чакам Стю — каза той на мъж, облечен в гащеризон и мърляво скиорско яке.

— Можем да довлечем тук задника на Бо, капитане — отговори мъжът.

— По никакъв начин — възпротиви се Грийн, който очевидно познаваше добре работниците от дока. — Няма смисъл да го викаме.

— По дяволите — каза друг мъж с дълга, сплъстена брада. — Всички знаем, че толкова късно сутринта няма да е трезвен.

— На това му се вика «Присмял се хърбел на щърбел» — каза Грийн и всички се засмяха.

Брадатият имаше лице като суров хамбургер. Той ме погледна хитро, докато палеше цигара, като я заслоняваше от вятъра с голите си, загрубели ръце.

— Не съм пил нищичко от вчера. Дори вода — закле се той, а приятелите му отново се захилиха. — По дяволите, студено е като гърдата на вещица — сви се той. — Трябваше да облека по-дебело палто.

— Абе студено му е на оня там долу — обади се друг работник, чието чене тракаше, докато говореше за мъртвия водолаз. — На онова момче наистина му е студено.

— Той вече не усеща студа.

Успях да потисна нарастващото си раздразнение и се обърнах към Грийн: