Проклетата кауза

— Пейджърът ти работи. Шокирана съм.

— Ако си толкова шокирана, защо по дяволите, звъниш на него?

Марино изглеждаше доволен да чуе гласа ми.

— К’во става?

— Сещаш ли се за репортера, към когото изпитваш силна неприязън? — попитах загадъчно.

Внимавах да не издавам подробности, тъй като някой можеше да чуе разговора ни.

— Кой по-точно?

— Онзи, който работи за «Асошиейтид Прес» и редовно идва в офиса ми.

Той се замисли за момент, после каза:

— Е, каква е работата? Да не си налетяла на него?

— За съжаление май точно така ще стане. Отивам към река Елизабет. Обадиха ми се от Чесапийк.

— Чакай малко. Да не би да говориш за такава среща, за каквато си мисля? — запита той със зловещ тон.

— Страхувам се, да.

— Мили Боже.

— Имаме само шофьорска книжка, затова още не сме сигурни. Ще се гмурна, за да погледна, преди да го преместим.

— Задръж една минута — каза той. — Защо, мамка му, трябва да правиш подобно нещо? Не може ли други хора да се погрижат за това?

— Трябва да го видя, преди да го преместят — повторих.

Марино звучеше раздразнен и недоволен, тъй като имаше навика да се отнася с мен доста покровителствено. Нямаше нужда да казва и дума, за да разбера какво си мисли.

— Просто смятах, че би искал да хвърлиш един поглед на дома му в Ричмънд — казах.

— Да. Това е дяволски сигурно.

— Не знам какво ще открием.

— Е, по-разумно ще е, ако ги оставиш те да го открият.

В Чесапийк поех по отбивката за река Елизабет, после завих наляво по улица «Хай». Минах покрай тухлени църкви, автокъщи за използвани коли и фургони. Зад градския затвор и полицията се виждаха военни бараки, чиято грозота бе подсилена от потискащата гледка на огромния двор за боклуци, заобиколен от ръждясала ограда, покрита с бодлива тел. В средата на голямото пространство, засипано с метални отпадъци и обрасло с плевели, имаше електростанция, която очевидно гореше боклуци и въглища и снабдяваше дока с енергия, за да провежда унилата си, мудна дейност. Днес комините и железопътните линии бяха потънали в тишина. Крановете също не работеха. Все пак беше Нова година.

Продължих напред към мрачното панелно управление, зад което се намираха дългите, павирани пристани. При портала млад мъж в цивилни дрехи и фуражка излезе от будката. Спуснах прозореца и се загледах в тъмните облаци по небето.

— Това е забранен район — съобщи ми той с безизразно лице.

— Аз съм доктор Кей Скарпета, главен съдебен лекар — представих се и извадих месинговата значка, която символизираше юрисдикцията ми върху всяка внезапна, необяснима или насилствена смърт в щат Вирджиния.

Той се наведе и разучи документите ми. Погледна няколко пъти лицето ми и после се вторачи в колата.

— Значи вие сте главният съдебен лекар? — запита той. — Защо тогава не карате катафалка?

Бях чувала същото и преди и затова отговорих търпеливо:

— Хората, които работят в погребалните бюра, карат катафалки. Аз не работя в погребално бюро. Аз съм лекар.