Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
В първата си книга за Анастасия бях цитирал една мисъл от историческия роман-хроника на В. Пикул: «До последен предел». В него се разказва как полуграмотният мужик Григорий Распутин от едно глухо сибирско село, където расте сибирския кедър, през 1907 година дошъл в столицата, поразил с пресказанията си императорското семейство, до което получил достъп, и преспал с повечето знатни жени. Когато решили да го убият, били поразени от това, че като изпил цианкалия, изсипан в чашата му, той могъл да стане от масата и да излезе на двора. Тогава Юсупов стрелял в падналия Распутин в упор с пистолета си. Но, даже и станал на решето от куршумите, Распутин продължавал да живее. Надупченото тяло хвърлили от моста във водата, а после го изкарали и изгорили.
Тайнственият и загадъчен Распутин, поразил всички със своята издържливост, е израстнал сред кедрови гори.
Ето как журналистите от онова време са обобщили слуховете за неговата издържливост: «На 50 години той можел да започне оргия от пладне, продължавайки гуляя до 4 часа сутринта. От блудството и пиенето се озовавал направо в църквата на утринна служба, където прекарвал в молитва до 8 сутринта, а после, вкъщи, пийвайки си чай като че ли нищо не е станало, Гришка до 2 часа следобед приемал гости.После събирал дами и отивал с тях в банята, а от банята — в извънградския ресторант, където се повтаряло всичко от предишната нощ… Никой нормален човек не може да издържи на такъв режим.»
Като повечето хора, и аз си бях изградил един безпътен образ на Григорий Распутин под влиянието на подобни изказвания, но съдбата, сякаш за размисъл, един ден ми подаде друга информация. Ето какво е писал за Григорий папа Йоан XXIII: «А днес, от реката, невредим излиза така и неоткритото тяло на Светия монах. Неговите тайни синове ще влязат с молитва в Ковчега.»
Какво се получава? Едни пишат за него «разпътник», а други — «Свят монах». Къде е истината и къде — лъжата?
По-късно случайно ми попадна текст със записки от самия Григорий Распутин, написани по време на пребиваването му по Светите места. Тези записки били донесени в Париж от бежанеца от Съветска Русия Лобачевски. Ето какво гласи този текст: «Морето утешава без всякакво усилие. Щом станеш сутрин, вълните почват да ти говорят и се плискат и радват. И слънцето блести в морето, сякаш тихичко става от сън — и в този миг човешката душа забравя цялото човечество и гледа слънчевия блясък. И радост пламва в човека, и в душата заговаря книгата на живота и житейската премъдрост — неописуема красота! Морето събужда от съня на суеата и много мисли идват самички, без каквото и да е усилие.
Морето е пространство, а умът е още по-просторен. Човешката мъдрост няма край, високо над всички философи!
И още една велика красота има, когато Слънцето се скрие зад морето и залезе — и лъчите му сияят. Кой може да оцени светлозарните му лъчи? Те стоплят и милват душата и целебно я утешават. Ето, Слънцето всеки миг ще потъне зад планините и човешката душа ще потъгува за неговите дивни и светозарни лъчи: Мръква се…
О, каква тишина настава! Не се чува даже и звук от птица — и от размисли човек започва да ходи по палубата, неволно да си спомня детството и цялата суета наоколо, да сравнява тази своя тишина със суетния свят и тихо да беседва със себе си. И изведнъж му се приисква да прогони с някой друг досадата, предизвикана от враговете му:»
Кой си бил ти, сибирецо? Руснако Григорий Распутин! Каква е истината за тебе и каква — лъжата? Как да се ориентира човек? На какво да се опре, за да разбере същността на живота, предназначението си? С чия помощ? От какви велики трудове да научи къде е истината и къде — лъжата; къде е истинската духовност и искреност и къде са претенциите за всезнание?
Никога не съм писал стихове, но на тебе, Григорий Распутин, искам да посветя първото си стихотворение. Като четат «Анастасия», хората почват да пишат искрени стихотворения. Аз също се опитах. Ето какво излезе: от мене — за тебе! Извини ме, ако някъде римите са ме подвели:
Посвещава се на
Григорий Распутин