По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— И все пак някаква наложителна причина трябва да е принудила този младеж да прекоси Прохода на смъртта — каза командирът, който не успяваше да откъсне очи от Нощна Птица.
— Сигурно, господин Девандел. Тия говеда ни лъжат. По-добре да свършим, тъй като бурята престана и луната отново е изгряла. Да го застреляме, преди да ни е побегнал, а момичето ще задържим с нас.
Полковникът, който бе командувал множество екзекуции, погледна някак уплашено съветника си.
— Да го застреляме ли! — продължи той с глух и изменен глас. — А ако ти кажа, Джон, че се колебая?
— Интересува ли ви този младеж?
— Не знам, но в себе си чувствувам странно вълнение, което не бих могъл да ти обясня.
— Нямате право да го помилвате.
— Знам, за съжаление; ние водим война на унищожение.
— Да командувам ли аз?
— Да… да… не желая да присъствувам на смъртта му — рече полковникът задъхано.
— След една минута всичко ще бъде свършено — отвърна съветникът и даде знак на двамата трапери. Те здраво завързаха ръцете на индианеца отзад и го изведоха от палатката.
От височината на прохода задуха студен вятър и зашумя в дълбокото му ждрело.
Петдесетте човека, съставляващи експедициония корпус, бяха се стекли, за да присъствуват на екзекуцията.
Джон Максим нареди да закарат осъдения при изхода на прохода и да го завържат за една скала, която приличаше на вкаменено дърво.
— Няма ли какво друго да кажеш? — попита го.
Нощна Птица се усмихна презрително и съсредоточи цялото си внимание върху Минехаха, която се бе спряла на десет крачки от него, запазвайки страховито спокойствие.
Шест войника се бяха строили пред младия войн с насочени пушки.
— Да свършваме бързо — рече съветникът. — Отведете момичето.
Траперът Хари издърпа Минехаха. Почти в същия миг отекнаха шест изстрела, последвани от седми — този на Джон Максим.
Младият боец бе застрелян без да има време да издаде дори един вик.
— Всички в лагера! — заповяда Максим.
Канеха се да се приберат в колите, когато откъм прохода се чу високо цвилене и великолепният кон на индианеца изплува от сянката, появявайки се на лунната светлина.
— Виж ти! — възкликна Хари. — Значи не е умрял! Красивото животно остана изправено за няколко мига, после рухна на земята, като изцвили звучно за последен път. Умря като младия войн, който го бе яздил.
Когато едрият съветник, който в лагера играеше ролята на помощниккомандир, се завърна в палатката, държейки за ръка все равнодушното индианско девойче, полковникът не беше се надигнал още, нито бе свалил ръце от лицето си.
— Господин Девандел — рече великанът, след като постави Минехаха да седне край огъня, който все още пламтеше посред палатката. — Нощна Птица умря. Сега ще има да се сражаваме с един сиу, шайен или арапах по-малко.
Полковникът свали ръце от лицето си и погледна съветника си едва ли не уплашено.
— Умрял! — повтори.
— Да, като храбрец. На тия гадове, макар и червенокожи не им липсва смелост.
— Да не мислиш, че съм доволен?
— Ех… толкова сме разстреляли от тях, господин Девандел, колкото и те са скалпирали или измъчвали жестоко от нашите.
— И все пак аз бих пощадил този младеж.
— Защо, полковник?
— Не знам, но погледът на този младеж остави в мен необяснимо вълнение. Имам чувство, че съм заповядал да се извърши престъпление.
— Приложили сте безпощадния закон на прерията, нищо друго. А освен това получихте заповед да не взимате пленници от мъжки пол.
— Знам — отвърна полковникът и се изправи рязко. — Ох, колко ужасни са тези войни!…
— Господин Девандел, чухте ли острото цвилене на коня на Нощна Птица, веднага след смъртта на господаря му? — попита великанът.
— Да, след залпа го чух да цвили не един, а два пъти. Все още ли бе жив конят на индианеца?
— Да, господин Девандел, наистина е жалко, че умря, защото никога не съм виждал толкова красиво и тъй снежно бяло животно.
— Бял ли казахте?
— Да, полковник.
— И по-голям от обикновените мустанги ли беше?
— Почти двойно. Мога да ви уверя, че в цялата прерия подобен не съм виждал.
Полковникът отстъпи две крачки и възкликна:
— Ред!… Какво става тази нощ? Що за нещастие се кани да ме сполети? От двадесет години го очаквам!
— Полковник, какво ви е? — рече съветникът, който никога не бе виждал този храбър войник тъй изплашен.
— Ако е бил Ред, тя няма да закъснее да си отмъсти, начело на индианците сиу.
— Коя?
— Яла.
— Не ми става по-ясно.
— Тогава ти беше далеч — рече полковникът. — Сражаваше се в Сонора с Кърни. Заведи ме да видя този кон, трябва да го видя.