По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Вярно е това, господин Девандел — каза съветникът, леко угрижен, — но бихме могли да изпреварим тези куриери, принудени да заобиколят цялата планинска верига. Вие не можете да напуснете поста си, поверен ви от правителството. Бихте отворили пътя към Колорадо за всичките орди на сиусите.
— И няма да го напусна — отвърна Девандел, избърсвайки потното си чело. — Но как да оставя тези тигри на прерията да скалпират децата ми?
— Имате право.
— Как ме съветваш да постъпя?
— Да ме изпратите с няколко другари в чифлика на Сан Фелипе, за да спася децата ви, преди Лява Ръка да може да приеме куриерите на Яла.
— Ще можеш ли да се нагърбиш с такава тежка задача? Нали знаеш, че всички прерии са в ръцете на въстаналите?
— Ще внимавам да не се срещна с тях, а знам, че още има по някой дилижанс Кампа, който евакуирва фермерите. Така, ще бъдем мнозина поне до бреговете на голямото Солено езеро.
— Кои искаш за другари?
— Хари и Джордж, двамата трапери от прерията, които са смели и честни другари, запознати издъно с хитростите на червенокожите и най-вече защото притежават мустанги не по-лоши от моя.
— Ще приемат ли?
— С мен ще дойдат веднага.
— Излагат скалповете си на опастност.
— Но и ще знаят да ги защитят, понеже са добри стрелци. Полковник, да не губим време, да използуваме краткото примирие, което ни дават сиусите.
— А тази девойка?
— Ще я взема със себе си, господин Девандел. Ако е дъщеря на някой вожд, дори да не е Лява Ръка, ще бъде ценен заложник в моите ръце, защото изобщо не е вярно, че индианците не се интересуват от челядта си.
— Ти, който си бил толкова години между тях, знаеш това по-добре от всеки друг.
— Отивам да извикам двамата трапери и да оседлая конете.
— Какво мога да сторя за теб, добри ми Джон?
— Позволете ми да спася децата ви, полковник — отвърна съветникът. — Аз съм войник и трябва да ви се подчинявам; във война сме и всички трябва да се сражаваме.
— Побързай, приятелю.
Великанът взе едно огромно седло, карабината си и чифт револвери с много дълга цев, който окачи до ножа си, после излезе почти тичешком, а през това време полковникът взе да буди момичето и да го развързва
— Приготви се да заминеш — рече й.
Минехаха разтвори широко черните си, хитри очи, които неустрашимо вторачи в полковника.
— За къде? — попита.
— Ще те заведат при Лява Ръка.
— Но нали Нощна Птица е мъртъв!…
— Има други, които ще се нагърбят да те заведат при арапахите.
— Индианци ли?
— Бели.
— Ти ли?
— Не, моя малка, аз трябва да пазя границите от сиусите.
— Значи ти си вождът, който препречва пътя им през прохода.
— Кой ти го каза?
— Нощна Птица.
— Страх ли ги е сиусите от мен?
— Ще се радват ако се махнеш далеч от тук.
— Говориш като жена, не като момиче.
Минехаха разтърси рамене, стисна юмруци под тежката си наметка от див овен и стрелна полковника със свиреп поглед.
— Защо искаш да ме отпратиш? — попита. — Приятно би ми било да остана при теб.
— Защо? Лява Ръка не те ли очаква?
— Обичам белите хора, а великият вожд на арапахите може да ме чака без да се тревожи.
— Негова дъщеря ли си?
— Не знам.
— Как така живееш сред индианците сиу щом си от арапахите?
— Не знам.
— Нощна Птица да не ти е брат?
Малката индианка се загърна още по-плътно с наметката, после повтори за трети път:
— Не знам.
— Не бяха ли те дали при една жена?
— Да.
— Яла, дъщерята на вожда МохатиАсах, нали?
— Не знам как се е казвала — отвърна индианката.
— Висока, мургава, с огнени очи.
— Струва ми се, че да.
— Говори най-после! — викна полковникът, бесен.
— Нищо не знам, още съм малка.
— Кажи ми поне какво правят сиусите.
— На оръжие са, това е всичко.
— И чакат да се съберат с шайените и арапахите, за да продължат безчинствата си, нали?
— Ох, не знам.
В този миг вън се чу конски тропот, а след това гласът на съветника:
— Господин Девандел, ние сме готови да потеглим. Полковникът бързо излезе от шатрата. Джон и двамата трапери бяха отвън, въоръжени до зъби.
— Вашите последни наставления, господин Девандел. Побързайте, защото изглежда, че сиусите се готвят да форсират прохода — каза съветникът и добави: — Струва ми се, че тази нощ ще бъде тежка за всички ни.
— Спаси децата ми, нищо друго — отвърна полковникът. — Ако не можеш да опазиш чифлика, остави го на индианците и бързай да се върнеш час по-скоро.