По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Ето един добър улов — рече Хари. — Може да се лъжа, но този ми прилича на син на шайенски вожд.
Младият индианец хвърли свиреп поглед към трапера.
— Хоуг! Да не би бледоликите да имат ястребови очи? — рече с горчива нотка в гласа и се заозърта тревожно по посока на ронещите се скали на прохода. Човек би казал, че търсеше някого.
— Хей, Хари, внимавай! Може да не е бил сам — рече един войник.
— Търсете, бързо! — обади се Джордж. — А ние през това време ще заведем пленника при полковника. Буден ли е още?
— Допреди малко бъбреше в палатката с Джон Максим, верния му шеНап — отвърна друг войник.
— Да вървим — рече Хари. — А вие претърсете прохода. Струва ми се, че този индианец носеше в ръцете си някакво дете.
— Ако е паднало заедно с коня, няма да ни избяга, приятелю — отвърнаха часовите и разшириха бързо кръга.
Двамата трапери обезоръжиха индианеца, който не оказа никаква съпротива, тъй като постоянно прииждаха други войници, привлечени от пушечните изстрели. Помъкнаха го към колите, държейки в ръце ония дълги ножове, наречени Ьоте — на въоръжение в американските доброволчески корпуси от онова време, сражаващи се по индианските граници.
В средата на кръстовидно разположените коли се издигаше висока палатка, подобна на индианските тътнат, с коническа форма; с голям брой прътове, свързани на върха, за да устоява на ветровете на прериите, които понякога добиват нечувана сила.
1. Съветник по индианските въпроси, официален представител на Федералното правителство на САЩ пред индианските племена живущи в резерватите. — Б. пр.
Вътрешността бе осветена от огън, около който разговаряха оживено двама мъже; до тях изглежда не бяха достигнали двата изстрела от Прохода на смъртта поради тътена на бурята. Това бяха полковник Девандел и съветникът му Джон Максим двама истински мъже на прерията, с бронзов тен на лицата и С прошарени коси. Както повечето янки от границите, те имаха херкулесово телосложение, особено вторият, който изглежда притежаваше изключителна сила.
— Полковник, най-сетне го пипнахме — рече Хари, като повдигна края на палатката и побутна младия индианец.
Командирът на малката разузнавателна част се надигна Като ожилен, а съветникът му се хвана за карабината.
Червенокожият бе останал неподвижен и стрелкаше полковника с огнен поглед. Лицето му не издаваше никакво вълнение. Известно е, че всички индианци грижливо прикриват своите мисли, Скърби и радости.
— Кой си ти? — попита го полковникът, докато двамата трапери застанаха встрани, при изхода на палатката.
— Нощна Птица — отвърна младежът със спокоен глас.
— Шайен ли си?
— Да.
— Облеклото ми го казва, бял бащице. Не е нужно да ти обяснявам.
— Не знаеш ли, че сме във война с твоя народ, с сиу и арапахи, които враждуват заедно против нас?
— Знам.
— Защо се опита да преминеш през нашия лагер? — попита полковникът.
— Защото трябваше да отведа на вожда на арапахите Лява Ръка, дъщеря му Минехаха.
— И къде е това момиче?
— Изпуснах го от ръцете си и сигурно се е убило в дъмного на Прохода на смъртта.
Полковникът се обърна към своя съветник.
— Вярваш ли му, Джон?
— Този червей ви разправя измислици, полковник — рече великанът. — Дори съм убеден, че не е чистокръвен индианец, а е мелез, роден от някоя белокожа пленница и индианец сиу, или шайен. Не виждате ли, че цвета на кожата му е по-светъл, очите му са почти сини, скулите не така изпъкнали, челото по-широко, а разрезът на устата различен? А индианецът стоеше безучастен, макар че не биваше да се заблуждава относно участта, която го очакваше.
Старият войн, свикнал с всякакви вълнения, неочаквано бе прибледнял и челото му се покри обилно с пот.
— Господи!… — чуха го да мълви съветникът и двамата трапери.
— Какво ви е, полковник? — попита Джон Максим, като го видя тъй променен.
— Смяташ, че е метис, така ли? — рече с голямо усилие полковникът и прокара многократно ръка по челото си, сякаш да отстрани някаква мъчителна мисъл.
— Бих заложил карабината си срещу два ножа от по два долара — отвърна великанът.
— И смяташ, че е сиу?
— Талисманът, който носи на шията, го издава. Нито арапахите, нито шайените носят такива талисмани.
— Тогава трябва да говори.
— Хм… Тези червенокожи са упорити като мулета.