По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— И ви ожени за някоя грозна индианка — добави съветникът усмихнат.
— Яла беше прекрасно момиче — отвърна полковникът. — Никога дотогава не бях виждал толкова красиво създание сред индианските племена. За жалост бе червенокожа и вродената омраза не закъсня да избухне помежду ни. Впрочем, никога не бе минавало през ума ми да се женя за цветнокожа жена, жестока и дива като всички от нейната раса. В битките участвуваше в първата редица, а към пленниците се отнасяше с нечувана жестокост. Един ден брачната верига много ми дотежа и почувствувах срам, че съм се свързал с неприятел на нашата раса. Реших да побегна час по скоро и през една бурна нощ, след като оседлах големия бял кон, напуснах лагера, като се заклех никога повече да не се върна. Минаха години. Войната в Мексико ми откри щастието, което напразно бях търсил из прерията: ожених се за една красива и млада мексиканка от Сонора и си построих чифлик в Сан Фелипе, който ти вече си виждал.
— И който е един от най-хубавите в Утах — добави Джон, след което попита: — А Яла?
— Бях почнал вече да я забравям и бях се посветил изцяло на възпитанието на двете си деца, Джордж и Мери, тъй като за мое нещастие майка им почина твърде скоро, но един лош ден ратаите от асиендата ми откриха забити на стобора около къщата ми сноп стрели с върхове потопени в кръв и привързани със змийска кожа.
— Знак за индианско отмъщение. — рече Джон. — Най-после успяла да ви открие тази ужасна индианка, така ли?
— Точно така. Яла успяла да открие чифлика ми чрез арапахите, които населяват Утах и с които живеех в добро съседство. От този ден вече нямах мир и треперех за децата си. Три пъти индианците — неизвестно от къде се появяваха — се опитаха да подпалят чифлика ми и два пъти стреляха по мен, докато ловувах в прерията. Вече бях решил да продам чифлика и да се оттегля в Сонора, където нещастната ми жена притежаваше имоти, но по същото време избухна неочаквано войната между нашата и червената раса. Изненадано, правителството свика под знамената своите стари войни от Далечния Запад, най-опитните в борбата срещу индианците, и аз трябваше набързо да пристигна в този наблюдателен пост, който е един от най-важните, тъй като препречва пътя на племето сиу.
— Или по-точно — на бойците на Яла — рече Джон, който изглеждаше все по-загрижен. — Но защо големият бял кон не остана при вас?
— Защото ми бе откраднат от ония индианците, за които, както ти казах, не се знаеше откъде идват, но в края на краищата бе ясно, че са сиуси, пратени от жестоката Яла.
— И сега отново го намирате тук… Странно!
— Яла бе направила всичко възможно, за да го привърже към себе си и отчасти бе успяла. Наистина, в последно време конят се подчиняваше повече на нея, отколкото на мен.
— Имахте ли дете от тази жена?
Полковникът погледна уплашено съветника си, после каза.
— Не знам, напуснах племето три месеца след женитбата
Джон Максим раздуха огъня, напълни чашите, отново натъпга лулата си и каза:
— Тук се крие някаква загадка, която трябва да разкрием, полковник Девандел. Почвам да съжалявам, че разстреляхме онзи млад войн, който може би в крайна сметка щеше да се изпусне и да признае нещо. Вярно, остава ни малката…
— Какво искаш да правиш, Джон? — рече полковникът с тон на упрек, — Вярно е, че червенокожите са избивали и измъчвали наши деца, но ние не сме диваци.
— Вярвам, че това момиче знае много неща, господин Девандел. Ще видим…
Канеше се да докосне Минехаха, която изглеждаше, че спи дълбоко, макар от време на време да помръдваше очи, когато отвън отекнаха два пушечни изстрела, последвани от викове.
— На оръжие! Индианци!
— Проклета нощ! — викна съветникът и сграбчи карабината си, последван веднага от полковника. — Какво става? Загадката с белия кон се разнищва, какво ще кажеш Джон?
— Да побързаме, господин Девандел!
Гласовете на доброволците от границите се чуваха навред, но не последва друг изстрел, нито някой прикани повторно към оръжие. Полковникът и великанът се стрелнаха навън от шатрата и се насочиха към Прохода на смъртта, където се суетеха множество човешки сенки.
— Направете път! — извика Девандел. — Значи ни нападат? Всеки да заеме определеното му място.
— Почакайте, полковник — обади се един сержант. — Изглежда тревогата е фалшива, тъй като никой не е чул бойния вик на сиусите.
— Кой беше на пост при прохода? — попита съветникът.
— Хари и Джордж.
— Двамата трапери!… Те са момчета на място и не могат да се излъжат — рече полковникът и ускори крачка.
Прекосиха бързо поляната и стигнаха до двата предни поста, а всички останали се пръснаха в различни посоки, за да предотвратят някоя лоша изненада.