Момчетата от улица „Пал“

Пръв се обади Челе. Нежният Челе запита ужасен:

— Блокада ли?

— Да — потвърди вече по-смело малкият Немечек, когато видя какво впечатление е направило съобщението.

След това избухна Гереб:

— Това не може да се търпи повече! Отдавна казвам, че трябва да направим нещо, но Бока винаги се мръщи. Ако не направим нищо, ще започнат и да ни бият.

Чонакош лапна двата си пръста в знак, че сега ще свирне от радост. Той беше готов винаги да се присъедини с удоволствие към всеки бунт. Но Бока му хвана ръката.

— Не ни проглушавай ушите! — смъмра го той. И много сериозно попита малкото русичко момче: — Как стана?

— Einstand-а ли?

— Да. Кога беше?

— Вчера следобед.

— Къде?

— В музея.

Така наричаха градината на музея.

— Разкажи как е било, но точно както е било, защото трябва да знаем истината, ако искаме да предприемем нещо срещу тях…

Малкият Немечек се развълнува, щом разбра, че става център на важно събитие. Това му се случваше рядко. Всички гледаха на него с пренебрежение. Никой не му обръщаше внимание, също като на единицата при смятането. Никой не се интересуваше от него. Той беше незначително, мъничко, слабо момче, крехко дете. И може би тъкмо затова беше подходящ да стане жертва. Немечек заговори и момчетата доближиха главите си една до друга.

— И така — започна той — вчера следобед отидохме в музея, Вайс, Рихтер, Колнаи, Барабаш и аз. Преди това искахме да играем на топка на улица „Естерхази“, но топката беше на онези от реалката и те не ни позволиха. Тогава Барабаш предложи: „Хайде да идем в музея и да поиграем на топчета край стената“ — и ние всички отидохме в музея и започнахме да играем на топчета. Играехме така, че всеки търкулваше по едно топче и ако улучеше друго топче, пуснато преди това, прибираше всички топчета. Ние хвърляхме поред топчетата и до стената бяха се събрали вече към петнадесет топчета, между тях имаше и две стъклени. И тогава изведнъж Рихтер викна: „Всичко пропадна, идват двамата Пасторовци!“ От ъгъла наистина се зададоха двамата братя, с ръце в джобовете, с наведени глави, и ние всички много се изплашихме. Нищо, че бяхме петима, те двамата са толкова силни, че могат да натупат и десет души. Пък и не можеше да се каже, че ние сме петима, защото ако станеше нещо, Колнаи щеше да избяга, и Барабаш щеше да офейка, тъй че оставахме трима. Като побягна и аз, оставаха само двама. Ако побегнехме и петимата, пак нямаше да има полза, понеже ония двамата са най-добрите бегачи в целия музей и ние напразно щяхме да тичаме: щяха да ни настигнат. Двамата Пасторовци се приближаваха все повече и алчно се взираха в топчетата. Рекох на Колнаи: „Виж, харесват им нашите топчета“. А Вайс излезе най-предвидлив от всички, защото веднага каза: „Идват, идват, ще има голям einstand!“ Аз мислех, че няма да ни закачат, защото никога не сме им направили нищо. Отначало те не ни закачаха, само стояха и гледаха играта. Колнаи ми прошепна в ухото: „Немечек, да спрем.“ Аз му отговорих: „Брей, тъкмо сега, когато ти хвърли и не улучи. Сега е мой ред. Ако спечеля, ще престанем.“ Междувременно Рихтер хвърли топче, но ръката му трепереше вече от страх, пък и с едно око дебнеше двамата Пасторовци и, разбира се, не улучи. А онези не мърдаха и само гледаха, пъхнали ръце в джобовете. Тогава хвърлих аз и улучих. Спечелих всички топчета. Исках да си ги прибера, бяха се събрали вече поне тридесет топчета, но по-малкият Пастор застана пред мене и ми кресна: „einstand“! Погледнах назад, Колнаи и Барабаш вече бягаха, Вайс стоеше пребледнял до стената, а Рихтер се двоумеше да хукне ли или не. Отначало се опитах честно да поговоря. Казах им: „Извинете, вие нямате право“ — ала по-големият Пастор вече събираше топчетата и ги слагаше в джоба си. А по-малкият ме сграбчи за сакото и ми кресна: „Глух ли си, има «einstand»?!“ Разбира се, след това вече не казах нищо. Вайс се разплака до стената. Колнаи и Кенде надничаха от ъгъла на музея, за да видят какво става. Двамата Пасторовци събраха всички топчета и без дума да кажат, се отдалечиха. Това е всичко.