Момчетата от улица „Пал“

Челе го погледна жално:

— Но по-рано давахте повече!

Успехът в търговията направи италианеца безочлив. Ухили се и каза:

— Сега е по-скъпо, затова е по-малко.

Един нов купувач, който се беше поучил от случката, държеше в ръката си вече два крайцера. Халваджията кълцаше бялата захаросана грамада с малката брадвичка с такива едни движения, сякаш беше някакъв вълшебен палач великан от средновековието, който реже лешниковите главички на джуджета.

— Пфу! — каза Челе на новия купувач. — Не купувай от него! Той е изнудвач!

И той лапна цялото парче бяла халва, на което здраво се беше залепила половината хартия, но нищо не му пречеше да глътне и нея.

— Почакай! — викна той след Бока и хукна към тях.

Челе, ги настигна на ъгъла, където свърнаха по улица „Пипа“ закъм улица „Шорокшари“. Тримата се прегърнаха; в средата крачеше Бока, той заобяснява нещо тихо, сериозно, както винаги. Беше на четиринадесет години и лицето му все още си беше детско. Но заговореше ли, изглеждаше по-възрастен с няколко години. Гласът му беше дълбок, спокоен и сериозен като думите му. Рядко говореше глупости и никак не бе склонен да върши щуротии. В дребни спорове не се намесваше, а когато го викаха за съдия, отказваше. Той знаеше, че след присъдата едната страна си отива огорчена и от съдията. Но когато недоразумението набъбнеше и свадата нарастваше така, че почти ставаше нужда да се намесва учител, Бока се заемаше да помирява. А на помирителя не се сърди нито една от страните. С една дума, Бока изглеждаше умно момче, което може и да не постигне много в живота, но ще стане честен човек.

За да стигнат в къщи, трябваше да свърнат от улица „Шорокшари“ и после до улица „Кьозтелек“. Пролетното слънце препичаше приятно в малката тиха улица, а тютюневата фабрика, която се простираше открай докрай по едната й страна, боботеше тихо. По улица „Кьозтелек“ се виждаха само двама души. Те стояха насред пътя и чакаха. Единият беше Чонакош, а другият малкият русокос Немечек.

Когато Чонакош забеляза трите заловени едно за друго момчета, от радост пъхна два пръста в устата си и свирна като някой локомотив. Тази свирня беше негов специалитет. От четвърти клас никой не можеше да му подражава, а в цялата гимназия само няколко момчета можеха да свирят така. Всички знаеха, че може би само Циндер, председателят на кръжока по литература, може да свири така, но и той беше престанал да свири, откакто стана председател. Оттогава Циндер не си пъхаше пръстите в устата. Това не подобаваше на един председател, който всяка сряда следобед седи на катедрата до учителя по унгарски език.

И тъй, Чонакош свирна. Момчетата стигнаха до него и спряха по средата на улицата.

Чонакош се обърна към малкия, русичък Немечек:

— Не си ли им разказал още?

— Не — отвърна Немечек.

Останалите запитаха в хор:

— Какво?

Чонакош отговори вместо малкото русо момче:

— Вчера в музея пак са направили einstand1.

— Кои?

— Ами Пасторовци. Двамата братя Пастор.

Трябва да обясним какво значи einstand. Това е дума с особено значение за будапещенските деца. Когато някое по-силно момче види, че друго, по-слабо от него иго играе на топчета, перца или на рошкови — на пещенски казано, играе на чукане — и иска да му вземе играчките, то казва: einstand. Тази грозна немска дума означава, че силното момче обявява топчетата за военна плячка и че който посмее да му възрази, ще бъде наказан. Ето защо einstand означава и обявяване на война. Изразява също така кратко, но решително обявяване на обсадно положение, насилие и юмручно право.