Елате в моя дворец
- Автор: Дюнак Жан-Клод
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елате в моя дворец». Краткое содержание книги:
Жан-Клод Дюниак е автор и на няколко романа: „Игра на пясъчни кучета“, „Булевардът на мъртвите звезди“, „Крадци на тишина“ /в три тома/ и др. Той е един от най-превежданите френски автори фантасти в чужбина: Англия, Германия, Италия, Испания, Португалия, Хърватско, Русия, Чехословакия, Румъния, Литва, а също и в САЩ. Преподавател е в Тулузкия университет.
— Започвате да ме заинтригувате, капитане. Разкажете ми нещо повече за това оръжие.
— Функционира едновременно по два начина: вапоризиране на облак от водни капчици, а после изхвърляне на светлинен лъч. Тогава се възпроизвежда небесна дъга, нещо, което продължава около минута. Там, където цветните сенки са проектирани от лъча, растенията умират. Опитахме с призма, без резултат. Нужно е да има естествена небесна дъга. Екипът от лабораторията все още не може да обясни защо се получава така. Какво мислите за принципа?
— Дързък е… Макар че според мен донякъде е опоетизиран.
Настъпва тишина, в която двамата мъже се изучават с повече от четири века опит в погледите си.
— Вие искате аз да умра. Какво ще стане ако откажа?
— Нищо. Ние ще умрем на ваше място и рано или късно балонът ще бъде погребан под прилива на растенията. Знам, че е неразрушим, но колко време смятате, че сте способен да блуждаете из пустите коридори и да не виждате нищо друго, освен някакво растително гъмжило, вместо небе?
— Много по-дълго, отколкото си мислите, но не и безкрайно, наистина. И единствено безкрайността ме интересува! Иначе не бих имал възможност да се сдобивам с трофеи за моята галерия.
— Не бъдете циничен. Що се отнася до галерията, тя вече заема една четвърт от площта, с която разполагаме. Съмнявам се, че ще поискате още да я увеличите.
— Тук правите грешка, но няма да се опитвам да ви разубеждавам. До предположим, казвам добре — да предположим, — че аз де съглася да умра. Можете ли да ми предложите такъв начин, който да не накърни моето честолюбие?
— От доста отдавна мичман Вайс тайничко се упражнява да борави с лазери. При този вид оръжия повечето рани са смъртоносни, а той изглежда доста добре се е научил да си служи с тях. Дайте му възможност да ви предизвика.
— Знаете ли, капитане, лазерите убиват само тогава, когато засегнат своята цел. А аз трудно мога да бъда засегнат. Един трофей в повече в моята галерия няма да разреши проблема.
Демария става и се отправя към вратата. С ръка върху дръжката, той подхвърля през рамо:
— Ще се оставите да бъдете засегнат, защото аз ви моля за това. Вайс подготвя атака самоубийство. Вие ще го убиете, естествено, но той също ще ви убие. За вас в това няма да има нищо позорно, като се има предвид условията.
— Един момент… Коя е приятелката на младия Вайс сега? Мисля, че е Делиза. Защо?
— Обикновено любопитство. Обещавам ви, че ще помисля върху вашето предложение, капитане.
Вратата се затваря с прищракване. Застанал срещу стената, Ерик наблюдава гъмженето на лианите, които един ден той ще трябва да укроти с неконвенционално оръжие — небесната дъга. Някакво подобие на усмивка се изписва на устните му. После той развързва колана на пеньоара и без да го е грижа, че трябва да облече пропитото с пот кимоно, подхваща отново тренировките.
Галавечерята, давана от Сорж, заплашва да се провали. Лошите новини, разгласявани постоянно и от дума на дума раздухвани, са в центъра на всеки разговор. Сутрешното излизане бе претърпяло пълен провал. От шестнадесет клонинга, които бяха напуснали балона, никой не бе издържал повече от три минути и завладяното пространство земя бе съвсем незначително. Със запасите от Сианг, които бяха в съвсем нищожно количество, нямаше да бъде възможно да се съживят и активират нови клонинги дълги дни напред, поради липса на живителния еликсир, изсмукван от филизите им. Никой от гостите не се мъчи да се показва дори малко ентусиазиран, механичните музиканти са прибрали инструментите си. От друга страна, пие се много и съзнанията се разгорещяват.
Ерик се прехвърля от групичка на групичка с някаква спокойна увереност, долавяйки пътьом откъслечни фрази, но никога не се намесва директно в обсъжданията. Човек може да си помисли, че именно той посреща гостите — дотолкова се показва, раздава и винаги е навсякъде с приветлива усмивка, цъфнала на тънките му устни, сякаш е хищник, захапал парче сурово месо. Облеклото му е съвсем семпло. Той не носи нито плътно прилепнало трико с телесен цвят, украсено с всякакви най-разнообразни следи от прорязвания; нито анатомичен костюм, имитиращ атлетично тяло и вътрешни органи; нито туптящи часовници, пулсиращи в ритъм с пулса му. Тази вечер Ерик е избрал скромността. Облеклото му е съвършено бяло, с подходящи за случая ръкавици. Демария, наблюдаващ го от един ъгъл на залата, не смее да открие във всичкото това благоприятна поличба и очите му непрестанно търсят тези на Вайс, скрит зад един екран на високоговорител.