Цивилна кампания

— О? — Усмивката й се стопи и тя сви рамене. — Не бяха нищо особено. Просто си убивах времето с тях.

Точно така. Най-добре беше да не се връщат към близкото минало повече, отколкото е абсолютно необходимо, докато времето не си свърши работата и не притъпи острието на спомените.

— Окото ми хвана най-вече бараярската ви градина, онази с местните видове. Не бях виждал такова нещо.

— На Бараяр има десетки като нея. В някои от окръжните университети ги ползват като естествени лаборатории за студентите по биология. В идеята няма нищо ново.

— Е — продължи да упорства той; чувстваше се като риба, която плува срещу течението на собственото си чувство за малоценност, — на мен ми се стори много хубава и си помислих, че не заслужава да си остане градина призрак, затворена в холовидеото. Виждате ли, имам един свободен участък…

Майлс разви рулото тънка хартия и показа плана на терена, върху който беше построен Дом Воркосиган. Сложи пръст върху празния квадрат в единия край.

— Тук имаше друга голяма къща, която събориха по време на Регентството. От ИмпСи не ни позволиха да построим нищо на нейно място — искаха парцелът да остане празен като един вид осигурителна зона. Има само трева и две дървета, които някак оцеляха въпреки любовта на ИмпСи към чистите огневи линии. Както и истинска плетеница от пътеки — хората минаваха напряко, докато всичко се разкаля. Накрая от Сигурността се предадоха и посипаха тук-там с чакъл. Едно изоставено и твърде нелицеприятно парче земя. — Толкова нелицеприятно, че той изобщо не му беше обръщал внимание. До този момент.

Тя килна глава и проследи с поглед движенията на ръката му, които отделяха парцела от другата част на скицата. Понечи сама да проследи с пръст очертанията на един плавен завой, после срамежливо дръпна ръка. Майлс се запита каква ли възможност е съзряло въображението й.

— Ако трябва да съм честен, мисля — храбро продължи той, — че би било чудесно да се направи една бараярска градина — изцяло от местни видове, — която хората да посещават свободно, тук, на това място. Нещо като дар от семейство Воркосиган за град Ворбар Султана. С течаща сода, като на вашия проект, с алеи и пейки и всичките други цивилизовани работи. И с малки, ненатрапващи се етикетчета с наименованието, така че хората да научат нещо повече за старата местна растителност и прочие. — Така, включи изкуство, обществена полза, образователна цел — беше ли пропуснал да заложи още някоя стръв на въдицата си? А да, парите. — Имаме късмет, че си търсите работа за през лятото, — „Късмет, ха, само гледай дали ще оставя нещо на късмета“, — защото според мен вие сте най-подходящият човек, който да се заеме с това. Да направите проекта и после да наглеждате работата по изпълнението му. Мога да ви осигуря неограничен, е, щедър бюджет, както и заплата, разбира се. Може да наемете работници, да поръчате всичко, което ви е необходимо.

И щеше да й се налага да идва в Дом Воркосиган всеки божи ден и да се консултира често с господаря на дома. А когато шокът от смъртта на съпруга й отшумеше и тя се почувстваше готова да свали официалния траур, при което всички ворски ергени в столицата щяха да дотърчат да търкат стъпалата пред вратата й, Майлс вече щеше да е сложил печата си върху симпатиите й и щеше да е в състояние да се пребори и с най-бляскавата конкуренция. Беше твърде рано, повече от твърде рано, да натрапва ухажването си на наранените й чувства, и това му беше съвсем ясно, макар че от тази тактика сърцето му надаваше възмутен вой. Но едно делово партньорство можеше като нищо да се промъкне покрай защитните и бариери…