Цивилна кампания

— О, без съмнение. — Двете земни дървета, сякаш боднати в равния терен без никакъв предварителен замисъл, трябваше да се изкоренят. Кленът и без това беше заболял, но младият дъб изглеждаше здрав — навярно можеше да се премести. Тераформираният горен слой на почвата също трябваше да се запази. Ръцете я сърбяха сама да грабне мотиката. — Истинско чудо е, че такова място се е запазило непокътнато в центъра на Ворбар Султана. — От другата страна на улицата се издигаше десететажна сграда с търговски офиси. За щастие, беше от северната страна и не пречеше на светлината. Шумът на наземните коли долиташе на талази откъм натоварения булевард в горния край на терена, където тя мислено бе поставила ниската стена. На отсрещната стена вече се издигаше висок зид от сиви каменни блокове с метални зъбци отгоре. Стърчащите над него върхове на дърветата наполовина скриваха от погледа огромната къща, издигаща се в центъра на имението.

— Бих ви поканил да поседнете, докато обмислям въпроса, но от ИмпСи така и не сложиха пейки — не искаха разни хора да се мотаят около дома на регента. Може би ще е най-добре да скицирате двата проекта на комтаблото си и после да ми ги донесете да ги прегледам. Междувременно какво ще кажете да ви разведа из къщата? Мисля, че готвачката ми скоро ще е готова с обяда.

— О… добре… — Екатерин хвърли последен поглед на пленителните възможности зад гърба си и го последва към къщата.

Минаха напряко през тревата. Зад ъгъла на каменния зид, до централния вход на Дом Воркосиган, имаше бетонна будка, приютяваща охранител в непарадната зелена униформа на ИмпСи. Той вкара кода, отварящ желязната порта, и изчака малкият лорд ревизор и гостенката му да минат през нея, като кимна отсечено в отговор на небрежния поздрав на Воркосиган, а на Екатерин се усмихна любезно.

Мрачната каменна зидария на голямата къща се възправи пред тях — две основни крила от по четири етажа. Поне дузина прозорци им се въсеха отвисоко. Малкият полукръг на алеята се виеше около лъскавата зелена трева и свършваше под колонада, приютила резбована двойна врата с два високи тесни прозореца.

— Имението Воркосиган е на почти двеста години. Построено е от моя прапрапрадядо, седмия граф, в период на крайно необичаен за семейството ни просперитет, който приключил благодарение на, наред с други неща, построяването на замъка Воркосиган — осведоми я жизнерадостно лорд Воркосиган. — Построяването му е пенсионирало някаква прогнила семейна крепост в стария квартал Кервансарай, и то далеч не преждевременно, доколкото знам.

Вдигна ръка към длановата ключалка, но вратите се отвориха безшумно, преди да е докоснал разчитащото устройство. Вдигнал вежди, той се дръпна леко встрани и, с лека чупка в кръста, я покани да влезе.

Двама гвардейци в сребристокафявата униформа на Воркосиган стояха мирно от двете страни на входа към облицования с черни и бели каменни плочи вестибюл. Трети мъж в униформа — високият шофьор, с когото се беше запознала, когато Воркосиган мина да я вземе — тъкмо се отдръпваше от контролния панел на вратата. Той също застана мирно пред господаря си. Екатерин се стъписа. Когато се запозна с Воркосиган на Комар, не бе останала с впечатлението, че се придържа към старите ворски официалности чак до такава степен. Макар официалностите да не бяха съвсем официални всъщност — вместо изискваните от традицията безизразни физиономии, на лицата на гвардейците бяха изписани искрени и определено одобрителни усмивки.