Цивилна кампания

— Много добре си изглеждате, милорд — обади се окуражително Пим.

Майлс усети как се изчервява и бързо се дръпна от отражението си. Запази самообладание колкото да вземе букета и навитата на руло тънка хартия, която му подаде Пим, с изражение, или поне така се надяваше, което бе поносимо лишено от силни емоции. После се обърна към няколкото стъпала пред вратата и си пое дълбоко дъх.

След около минута Пим се обади услужливо иззад гърба му:

— Искате ли да взема едното?

— Не, благодаря.

Майлс изкачи някак стъпалата, изви с мъка един от пръстите си, без да изпуска нещата, които носеше, и натисна звънеца. Пим извади едно четящо устройство и доволно се облегна на седалката — щеше да чака на разположение на господаря си.

Отвътре се чуха стъпки, вратата се отвори широко и Майлс видя усмихнатото розово лице на професорката. Сивата й коса беше навита на тила в обичайната прическа. Беше облечена с тъмнорозова рокля и светлорозово болеро с избродирани по него зелени лози, както се носеха жените в областта, където беше родена. Това донякъде официално ворско облекло, навеждащо на мисълта, че професорката или излиза, или току-що се е прибрала, беше в несъответствие с меките й пантофи.

— Здравей, Майлс. Боже, ама и ти не си губиш времето.

— Професорке. — Майлс пречупи кръст в лек поклон и й върна усмивката. — Тя тук ли е? Вкъщи ли е? Добре ли е? Ти каза, че моментът е удобен. Не съм подранил, нали? Мислех, че ще закъснея. Движението беше ужасно. И ти ще си с нас, нали? Виж какво донесох. Дали ще ги хареса, как мислиш? — Червените цветя погъделичкаха носа му, когато ги вирна, за да демонстрира подаръка си, като продължаваше да стиска навитата хартия, която беше склонна да се развива и изплъзва всеки път, щом я отпуснеше малко.

— Влизай, влизай, всичко е тип-топ. Тук е, добре е, а цветята са много хубави… — Професорката спаси букета и подбутна Майлс към коридора, като решително затвори входната врата с крак. След пролетното слънце навън къщата му се стори тъмна и хладна, усещаше се лек аромат на восък и стари книги, всичко това с добавката на отлежал академичен прах.

— Изглеждаше доста бледа и уморена на погребението на Тиен, заобиколена от всичките онези роднини. Така и не можах да поговоря с тях, разменихме само по няколко думи. — „Моите съболезнования“ и „Благодаря“, ако трябваше да бъде точен. Не че беше умирал от желание да си говори надълго и широко със семейството на покойния Тиен Ворсоасон.

— Никак не й беше лесно, ако питаш мен — замислено рече професорката. — Преживя такъв ужас, а като изключим Георг и мен — и теб, — там нямаше нито един човек, с когото би могла да поговори откровено за случилото се. Разбира се, първата й грижа беше за Ники. Но се държа мъжки от началото до края. Гордея се с нея.