Госпожицата със зелените очи
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожицата със зелените очи». Краткое содержание книги:
Тя протегна кутията си:
— Един бонбон, господине, като компенсация за поражението ви. И ме оставете да спя.
— Но — помоли той настойчиво — разговорът ни няма да спре дотук, нали?
— Не — отговори тя. — Ако невинният Лемези не привлича любопитството ми, то хората, които се движат под чуждо име, ме интересуват винаги. Малко перверзно любопитство, нали?
— Любопитство, което може да си позволи една Бакфийлд — каза той.
И прибави:
— Както виждате госпожице и аз знам името ви.
— Чиновникът на Кук също — каза тя със смях.
— Добре, победен съм по всички линии — отвърна Раул. — Ще се реванширам при първия случай.
— Случаят се появява най-вече, когато не се търси — заключи англичанката.
За пръв път тя го погледна открито с красивите си сини очи. Той потрепера.
— Толкова красива, колкото и тайнствена — каза той.
— Не притежавам никаква тайнственост — отвърна тя. — Казвам се Констанс Бакфийлд. Отивам в Монте Карло при баща си лорд Бакфийлд, който ме чака да играем заедно голф. Извън голфа, който страшно обичам, пиша в някои вестници, за да изкарвам прехраната си и да запазя своята независимост. Професията ми на репортерка ми позволява да имам първокласни сведения за всички знаменити личности: държавни мъже, генерали, индустриалци, артисти, знаменити престъпници. Лека нощ, господине!
Тя покри лицето си с края на един шал. Сложи русата си глава на възглавницата, метна покривало на раменете си и изтегна крака върху седалката.
Раул, който беше потреперал при споменаването на думата „престъпници“, каза още няколко фрази, които нямаха никакъв ефект и сякаш удряха в затворена врата. Най-добре беше да мълчи и да чака реванш.
Седеше тихо в ъгъла си, слисан от тази авантюра, но очарован и пълен с надежди. Пред него беше оригинално и пленително, загадъчно и толкова откровено същество. Каква проницателност притежаваше! Колко ясно бе прозряла в него. Как бе уловила малките пропуски, които презрението му към опасността го караше да прави. Значи двата инициала…
Грабна шапката си, съдра копринения й хастар и излезе да го хвърли през прозореца в коридора. После се върна и седна в средата на купето. Сгуши се между двете възглавници и се замечта.
Животът му се струваше очарователен. Беше млад. Лесно спечелени банкноти пълнеха портфейла му. В изобретателния му мозък се въртяха двадесетина проекта със сигурен успех. Сутринта щеше да има пред себе си прелестната картина на хубава жена, която се пробужда от сън!
Мислеше с удоволствие за това. В полусън виждаше красивите небесносини очи. Чудно нещо! Малко по малко те изменяха цвета си и ставаха зелени като морски вълни. Вече не знаеше дали очите, които го гледаха в съня, бяха на англичанката или на парижанката. Младото парижко момиче му се усмихваше мило. Най-после, това беше тя. С усмивка на устните той заспа дълбоко.
Сънят на човек със спокойна съвест, който поддържа сърдечни отношения със стомаха си, има прелест, която друсането на влака не намалява. Раул плуваше блажено в светове, където светеха сини и зелени очи. Пътуването беше толкова приятно, че не бе нащрек, както правеше винаги.
Това беше грешка. Във влак човек винаги трябва да е предпазлив, особено когато има малко хора. Той не чу как се отвори вратата, която съединяваше вагон № 5 с вагон № 4, не усети предпазливите стъпки на трима души с маскирани лица и наметнати отгоре със сиви престилки. Те се спряха пред купето.
Другата му грешка беше, че остави лампата в купето да свети. Ако я беше изгасил, типовете щяха да са принудени да я запалят, за да изпълнят пъклените си намерения, и той щеше да се събуди.
Не видя и не чу нищо. Единият от престъпниците, с револвер в ръка, остана да пази в коридора. Другите двама се разбраха с няколко знака и извадиха от джобовете си железни палки. Първият щеше да удари него, а вторият — спящият под завивката.
Нападението се уговаряше шепнешком, но колкото и тихо да беше, Раул долови гласовете и моментално опъна краката и ръце си. Всичко беше безполезно. Железна палка се стовари върху челото му и го зашемети. Можа единствено да усети, че го стиснаха за гушата, и да види, че една сянка минава покрай него и се хвърля върху мис Бакфийлд.
Настъпи непроницаема тъмнина, в която той доби онези несвързани и болезнени впечатления, които по-късно изплуват от съзнанието, за да възстановят действителността. Вързаха го, запушиха му устата и увиха главата му с грапав плат. Парите му бяха задигнати.
— Добра работа — пошушна непознат глас, — но всичко това е само „апетит“. Върза ли другия?
— Ударът с палката трябва да го е зашеметил. Изглежда „другият“ не беше зашеметен, защото се чуха ругатни. Отчаян бой, разтърсваше цялата седалка.