Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
„Трябва да се махна незабавно оттук!“
Младежът зад волана настъпи газта и стрелката на километража отскочи на осемдесет. В този миг до слуха му долетя далечния вой на сирена.
„Спокойно! Не търсят теб. Някой просто е известил за пожара.“
Чужденецът намали скоростта. Огледа мъртвия път. Всеки миг щеше да се размине с хората от пожарникарската служба. Не биваше да привлича вниманието им. Нито да буди подозрения.
Той се заслуша отново в приближаващия рев на сирената. В миг предната лява гума потъна в разтворен като кратер трап, зеещ в средата на пътя. Автомобилът се разтресе и младежът превключи на втора, за да изпълзи от неочаквания капан.
„Няма ли кой да оправи тия скапани пътища!“ — изруга той, политайки отново между зелените хълмове.
Младежът хвърли поглед в огледалото. „Каквото и да се случи, не бива да губя самообладание.“ Той заобиколи търкулнал се от склона овален камък. След час щеше да е в града. Ако извадеше късмет, след още три щеше да кацне в някоя оживена точка в сърцето на Европа.
Воят на сирената стана пронизителен и по всичко личеше, че момчетата от спасителната служба бързат да потушат огнената стихия.
Стрелката на километража падна на шейсет и водачът на волвото изпусна затаения в гърдите въздух. Всичко щеше да приключи още тази вечер. Трябваше единствено да действа разумно. Спокойно. И без паника.
Той закова отново поглед в огледалото за обратно виждане. В този миг го съзря. Новичко пежо с въртяща се синя светлина на покрива. Ревът на сирената огласи околността. Беше ясно като бял ден, че хората вътре бързат да свършат нещо неотложно.
„Откъде се взеха тези приятелчета?“ — Младежът намали скоростта и отби в страничното платно. За негова огромна изненада пежото също намали, отмина и спря. Сирената млъкна и няколко безкрайни секунди в автомобила не се забеляза никакво движение.
Водачът на волвото усети как по челото му избиха капчици пот. Наведе се да измъкне хартиена кърпа и в този миг видя как вратата на служебната кола се отвори. Отвътре излезе униформен тип, който намести несръчно кобура под сакото. След това се запъти към спрелия автомобил.
Униформеният се приведе и надникна във вътрешността. Младежът изчака няколко секунди, преди да свали стъклото.
— Документите, ако обичате.
Беше висок слаб мъж на не повече от петдесет. Очите му гледаха проницателно, а между веждите се бе образувала сурова бръчка.
Момчето издърпа шофьорската книжка от жабката и усети, че пръстите му треперят.
— Не се представихте… — Водачът на волвото се опита гласът му да прозвучи естествено. Той размаха документа и обясни:
— Автомобилът не е мой. Взет е под наем. Тук е договорът с фирмата за рентакар.
Униформеният се направи, че не чу забележката. Присви безцветните си очи и се вторачи в удостоверението за управление.
— Документът е издаден в чужбина… — изрече услужливо момчето.
Онзи се намръщи.
— И сам мога да установя това…
Младежът кимна. Намираше се в чужда страна. Нямаше представа как действат тук хората на реда.
— Роко Ро-че-ли — успя да прочете униформеният. Двадесетгодишен. Италиански гражданин. Постоянно живеещ в…
Последната информация като че ли го затрудни. Роко изви устни в снизходителна гримаса. Нямаше никакво намерение да улеснява задачата, с която се беше нагърбил полицаят. Поне докато не му обяснят какво точно искат от него.
— Каква е целта на посещението ви в страната?
Въпросът го изненада. Можеше да обясни, разбира се, че е тук против волята си. Че единствено упоритостта на майка му го доведе на това неприятно място. Но реши, че е по-разумно да мълчи. И да припомни на човека с униформата, че притежава права, които онзи като че ли се опитва да не зачита.
— Смятам, че е най-добре да водим този разговор в присъствието на адвоката ми — вирна брадичка младокът и преглътна нервно.
— Важното е не какво смяташ ти, а какво казва законът. — Клепачите на полицая се присвиха още повече. Безцветните му зеници се скриха под набръчканите клепачи.
— Не вярвам законът да не ми дава право на адвокатска защита — изрепчи се наемателят на волвото.
— Законът ти дава право да мълчиш, а ти говориш прекалено много. — Онзи прибра шофьорската книжка в джоба на ризата.
— Ще се наложи да дойдеш с мен.
Роко размаха невярващо ръка.
— Съществува ли някаква основателна причина за това? Или просто си играем на стражари и апаши?