Училище за лоши момичета
- Автор: Шрефер Элиот
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 9789546601476
- Переводчик: Мануела Манолова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Училище за лоши момичета». Краткое содержание книги:
Мисията е ясна — да приеме тези от вас, които създават проблеми и да ги превърне в модел за подражание.
Методите?
Без свобода.
Без медицинска помощ.
Без милост.
Без изход.
Заради безотговорното си поведение Анжела е изпратена в Хидън Оук — училище за лоши момичета. То изглежда по-скоро като самотен замък, откъснат от целия свят, дълбоко сред горите. А действителността няма нищо общо с рекламираната учебна програма. Новите момичета трябва да прекарат един месец в изолация от останалите. След време те започват да изчезват едно по едно. А разкритията за мистериозни смъртни случаи, когато Хидън Оук е било училище за момчета, още повече сгъстява напрежението. Странното е, че може да има приятелство дори на такова място, където царят наказания и жестокост, бруталност и насилие. Анжела и няколко нейни приятелки решават, че на всяка цена трябва да избягат и да разкрият пред света истината за Хидън Оук.
Всичко това беше вярно. И даже не ми пречеше да ме наричат така, понеже, според мен, всички тези имена бяха просто обратното на „скучна“. Но щом пристигнах в „Хидън Оук“, станах повече от това. Станах ненормална, станах престъпник, станах подпалвачка. Станах убийца. През целия ми живот обаче не спряха да ме наричат с една-единствена специална дума. Отдавна спрях да се чудя какво точно означава. Бях опасна.
Ако трябва да бъда честна, не се чувствах особено опасна, когато пристигнах. Ако не друго, то приличах на нещо като смачкана версия на себе си. Не знаех нито къде отивам, нито какво да очаквам, нито какво щеше да се случи с мен. Вероятно бях единственото момиче в историята на училището, което е пристигнало с автобус. През двата дни път от Тексас до Колорадо имах хиляди възможности да избягам и просто да се изгубя някъде из света. В Остин, Оклахома сити или в Денвър можех просто да потъна в градовете, вместо да се шляя безцелно около автоматите за кафе и да чакам трансфера си. Но истината е, че дори не ми мина през ум да се опитам да избегна училището, към което пътувах — каквото и да ме чакаше там. Двойно по-голям ужас ме обземаше при мисълта, че ако избягам, ще бъда съвсем сама на света.
Не зная. Ако бях на мястото на Тревор, досега щях да съм проверила номерата на всички улични телефони на спирките на рейсовете ми и да звъня отново и отново, докато някой не ми вдигне. Все пак той знаеше точните часове, в които щях да чакам на автогарите в десетките скучни градчета. Бях му ги написала на ръката с химикалка. Помня, че след като спрях да изписвам графика си на ръката му, вдигнах поглед и видях нещо подобно на мъка върху лицето му. Тогава реших, че може би му е тъжно, защото заминавам. Но по време на последната дълга част от пътуването ми, докато гледах навън със залепено на прозореца чело, ме връхлетя мисълта, че е изглеждал тъжен, само защото буквално се бях татуирала на ръката му. Всичко, което исках, беше да мога просто да поговоря с него за няколко минути и да ми каже, че греша.
Когато най-после стигнах до последната спирка, разбрах, че „Хидън Оук“ е погребано дълбоко в горите на Колорадо и за моя изненада — там автобусна спирка нямаше! Съответно нямаше и транспорт. Когато шофьорът ме остави на разклонението, нямах никаква представа накъде трябва да тръгна. И тогава видях, буквално скрит в бурени и треволяци, тесен черен горски път, водещ право в гората пред мен. Наблизо беше забита стара дървена табела с надпис „Хидън Оук“ — училище за момичета — 0.2 мили.
Затътрих се нагоре по прашния път, като спирах за почивка на всеки десет минути — куфарът ми не беше чак толкова голям, но не можеше да се търкаля по камъните, затова се наложи да го нося. Изведнъж чух познат шум от мотор на кола зад мен — обърнах се и видях да се приближава голям черен седан. От онзи тип, който имат само хората, които можеха да си позволят лични шофьори. Колата ме подмина бавно и след това спря. Прозорецът се отвори и видях добре изглеждащ възрастен човек, който ме попита дали имам нужда от превоз. В тази секунда отвътре се чу остър женски глас и мъжът се обърна, явно към седящата до него жена. После колата шумно потегли. Докато се отдалечаваше, видях как от задната седалка назад гледаше момиче.
Ако не беше куфарът ми, стигането до училището нямаше да бъде чак такъв проблем. Но тъй като спирах много често, за да си поема дъх, накрая пристигнах с изострени до крайност нерви. Знаех, че съм в кофти настроение. Винаги знам, когато съм такава, но това не значи, че правя нещо, за да го спра. Не виждах изцяло сградата на училището, но това, което се разкри пред погледа ми, приличаше по-скоро на някаква средновековна крепост или по-точно — затвор. В момента обаче единственото ми желание беше да намеря на кого да си изкарам яда — най-добре би било да попадна на някой отговорник, на който да се разкрещя, че не ме е предупредил за четиричасовия преход през гората.
Щом влязох през входната врата, хвърлих куфара си на пода с всичка сила. Чу се трясък, все едно някъде наоколо беше гръмнала бомба. Мъжът от колата беше вътре заедно с киселата си жена. Дъщеря им, глуповато на вид момиче с огромни очила, приличаше на героиня от онези предавания, в които накрая я очакваше пълно преобразяване. Тя ме погледна особено критично. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се извини на родителите си от мое име за вдигнатия шум. Естествено, тя щеше да ми стане съквартирантка, макар тогава още да не го знаех. Господ е жесток понякога.
— Извинете — изстрелях аз пред начумерените им погледи. Все пак знаех как да бъда любезна.