Знакът на Атина

В далечния край на тълпата Анабет забеляза циклопа Тайсън и адската хрътка на Пърси, Госпожа О’Лиъри. Те бяха от първата група следотърсачи, тръгнали да търсят Пърси от лагера на нечистокръвните. Изглеждаха в добро настроение. Тайсън им махна с ръка и се ухили. Носеше надпис с буквите SPQR, който на врата му изглеждаше като огромен лигавник.

Част от Анабет осъзнаваше колко красив е градът със своите разкошни фонтани, от които бликаше вода, с цветята, украсяващи градините, с аромата на печен хляб и сладкиши, идващ от пекарните. А архитектурата… богове, архитектурата — мраморни колони, невероятни мозайки, монументални арки, вили с тераси.

Героите пред нея се разделиха, за да сторят път на момиче в пълно римско бойно снаряжение и пурпурно наметало. Тъмната й коса падаше по раменете. Очите й бяха черни като обсидиан.

Рейна.

Джейсън я бе описал добре, но дори без неговото описание Анабет щеше да се сети, че тя е водачът им. Носеше се сред другите герои с такава увереност, че те се отдръпваха от пътя й и свеждаха глави.

Анабет прочете още нещо по лицето й от начина, по който бе стиснала зъби и вдигнала високо брадичка. Тя бе готова да отговори на всяко предизвикателство, но в същото време криеше в себе си надежда, страх и тревога, които не можеше да покаже пред останалите.

Анабет познаваше това изражение. Виждаше го всеки път, щом се погледнеше в огледалото. Двете момичета се прецениха с поглед. Приятелите на Анабет застанаха от двете й страни. Римляните промърмориха името на Джейсън, докато го зяпаха със страхопочитание.

Тогава някой изскочи от тълпата и за Анабет всичко друго изчезна.

Пърси й се усмихна с онази своя саркастична пакостлива усмивка, която години наред я бе влудявала, преди да й стане мила. Морскозелените му очи бяха все така красиви. Тъмната му коса бе паднала на една страна, сякаш бе дошъл от разходка на плажа. Изглеждаше дори по-добре, отколкото преди шест месеца. Беше по-висок, по-строен, по-мускулест и с тен.

Анабет бе твърде смаяна, за да мръдне. Чувстваше, че ако го приближи още малко, молекулите в тялото й ще избухнат. Падаше си тайно по него още от дванайсетгодишна. Миналото лято бе хлътнала здраво. Двамата бяха изкарали четири невероятни месеца заедно като щастлива двойка и след това той беше изчезнал.

По време на раздялата им нещо се бе случило с чувствата на Анабет. Станали бяха прекалено силни, сякаш тя бе изпаднала в абстиненция от липсата на животоспасяващо лекарство. Сега не знаеше кое е по-болезнено — да живее с тази ужасна липса или това, че е отново с него.

Рейна се изправи и с нежелание се обърна към Джейсън.

— Джейсън Грейс, моят някогашен колега… — Тя изрече думата „колега“ като нещо опасно. — Приветствам те с добре дошъл у дома. А това трябва да са приятелите ти.

Анабет нямаше намерение да го прави, но се спусна напред. Пърси тръгна към нея по същото време. Тълпата се напрегна.