Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Венит Сатад получи незабавна аудиенция с Фактор Летур Аникт. Той го чакаше застанал пред писалището си, кръглото му лице лъщеше от пот. В очите му Сатад видя нещо като насмешка, мъчеща се да надмогне потреса от внезапното разбиране. Продължи напред, без да избързва, без колебание. По-скоро крачеше със спокойна решимост.
И заби нож в лявото око на Фактора, дълбоко в мозъка.
Тежестта на Летур Аникт, докато рухваше, изтръгна оръжието.
Венит Сатад се наведе да избърше острието в копринения халат на Фактора. След това се изправи, обърна се към вратата и излезе.
Летур Аникт имаше жена. Имаше деца. Имаше охрана, но Орбин Търсача на истината се бе погрижил за тях.
Венит Сатад се отправи да премахне всичките му наследници.
Вече не действаше като агент на тръст „Свобода“. Сега, в този момент, той беше Длъжник.
На когото му бе дошло до гуша.
Хетан остави съпруга си коленичил до тялото на Ток-младши. Нищо повече не можеше да направи за него и това не беше по нейна вина. Скръбта на един Имасс бе като бездънен кладенец, който можеше да повлече неподозиращите и да ги запокити надолу в бездънния мрак.
Някога, преди много време, Туул беше стоял пред своя приятел. И неговият приятел го беше познавал, а за Имасс — отново смъртен, след толкова хиляди и хиляди години — това бе повод за лукаво веселие, както в играта на фокусник, където последното удоволствие е в чакането на разкриването на истината.
Туул, в своето нечовешко търпение, бе чакал дълго време, за да направи това разкритие. Твърде дълго вече. Приятелят му беше умрял в неведение. Играта на фокусника беше нанесла рана, от която, подозираше тя, съпругът й никога нямаше да се съвземе.
И тя знаеше вече в сърцето си, че може да има и други загуби в този трагичен ден. Жена, която губи своя съпруг. Две дъщери, които губят своя доведен баща, един син — своя истински баща.
Тръгна към Килава Онасс, която си бе избрала място, откъдето да гледа битката. Немалка милост имаше в това, че тя бе избрала да не се превъплъти във формата си на соултейкън, че всъщност бе оставила на клановете на Бялото лице на Баргаст свободата да правят каквото намерят за най-добре: да избиват с дивашка ярост.
Килава стоеше близо до един самотен ездач — убит от оръжия на К’Чаин Че’Малле, забеляза Хетан. Типично жестоко убийство: пробуди в нея спомени за времето, когато самата тя бе стояла срещу такива ужасни същества, спомен накъсан от острата болка за един брат, паднал в същия ден.
Килава не обръщаше внимание на безкракия еднорък труп на десет крачки вляво от нея. Погледът на Хетан обаче се спря на него с внезапно любопитство.
— Сестро — рече тя на Килава, като съзнателно използва обръщението, което Килава най не обичаше, — виж, този носи маска. Бойният главатар на оулите не беше ли маскиран така?
— Мисля, че да — отвърна Килава. — Нали го наричаха Червената маска.
— Е — рече Хетан, като се приближи до трупа, — този носи облекло на оул.
— Но е бил убит от К’Чаин Че’Малле.
— Да, виждам това. И все пак… — Тя се наведе, огледа странната маска, странните малки тънки люспи под петната от кал. — Тази маска, Килава, е кожата на К’Чаин, готова съм да се закълна в това, макар че люспите са толкова малки…
— Гърлото на Матрона — отвърна Килава.
Хетан я погледна.
— Наистина ли? — Посегна и дръпна маската от лицето на мъжа. Огледа дълго бледите черти.
Стана и захвърли маската настрана.
— Права беше. Това не е Червената маска.
Килава попита:
— Как разбра?
— Ами, оулско облекло или не, този мъж е ледериец.
Гуглата, върховният крал на Смъртта, Събирачът на падналите, ненатрапчивият господар на повече души, отколкото можеше да преброи — стига да беше склонен към това, но не беше — застана над тялото и зачака.
Такова особено внимание беше, за щастие, рядкост. Но от време на време идваха мъртви, носещи известна… ексцентричност. И този, който лежеше сега пред него, бе такъв новодошъл.
Не само защото Вълците искаха душата му, но не можеха да я вземат, а и защото този смъртен се бе измъквал от хватката на Качулатия многократно, макар всеки да можеше да види и разбере добре сладкия дар, който предлагаше Господарят на смъртта.
Изключителните животи, да, можеха да са крайно… изключителни.
Виж живота на оногова, който бе дошъл малко по-рано. Никаква благодат нямаше в това да притежаваш простосърдечен ум. Не съществуваше никаква мъгла на утешително неразбиране, която да изцери ужасните рани от живот, предопределен да остане, до самия си край, дълбоко невинен.
Гуглата не беше възнегодувал заради кръвта на ръцете на Бийк. Но най-остро бе възнегодувал заради безсърдечието на майка му и баща му.