Вихърът на Жътваря

Оулът гледаше всичко това потресен.

Воини баргасти тичаха от прииждащата зад тях линия, младите, извадили своите древни криви мечове, най-обичните за Туул, който гледаше на всички тях като на свои деца. С лица, изпълнени с тревога, със страх, всички се спуснаха към Туул.

Хетан вдигна ръка и ги спря.

До тях двамата, придърпала кожата от пантера около раменете си, вече бе Килава Онасс. Сестрата на нейния съпруг, чието сърце таеше повече скръб и тъга, отколкото можеше да проумее Хетан, която ридаеше всяка нощ все едно ритуал някакъв й го налагаше с всеки залез. Която излизаше извън стана и запяваше безсловесните си песни на нощното небе — песни, които караха ай да вият с гласове на траур и скръб.

Сега тя стоеше вдясно от брат си. Но не посегна с ръка, дори не хвърли на Туул съчувствен поглед. Вместо това тъмните й очи оглеждаха ледерийската армия.

— Подготвят се за нас — рече тя. — Тайст Едур се включват в редиците им. Конницата чака по бреговата линия. Онос Т’уулан, губим време. Знаеш, че трябва да тръгна. Много скоро.

Туул се издърпа от прегръдката на Хетан. Изправи се, без нищо да каже, и тръгна.

Натам, където бе паднал приятелят му.

Воинът оул направи половин стъпка към него.

— Не! — извика и извърна умоляващо очите си към Хетан. — Той не трябва! Мезла — били са приятели, нали? Моля те, не трябва!

Туул продължи напред.

— Моля те! Те изрязаха лицето му!

Хетан потръпна.

— Той знае.

И тогава Туул спря, погледна назад и срещна очите на Хетан.

— Обич моя — изхриптя гласът му. — Не разбирам.

Тя само поклати глава.

— Те го предадоха — продължи Туул. — И все пак, виж. Днес. Той препусна срещу врага им.

— За да спаси живота на тези деца — каза Хетан. — Да.

— Не разбирам.

— Разказвал си ми много за своя приятел, съпруже. За Ток-младши. За доблестта в него. Питам те: можеше ли да не го направи?

Сърцето й едва не се пръсна, когато се взря в любимия си. Тези Имасс не можеха да скрият нищо от онова, което изпитваха. Нямаха никакви маски, горчивия дар на другите, в това число и нейните баргасти. И бяха без задръжки, без контрол, което позволяваше скръбта да нарани душата по-дълбоко от всичко, което Хетан можеше да си въобрази. „Както със скръб, така и с любов. Така и с приятелство. Така и с вярност, уви.“

— Ще живеят — рече Туул.

Тя кимна.

Съпругът й се обърна и продължи ужасния си път.

Килава изсумтя нетърпеливо.

Хетан отиде до кожената торба, която бе захвърлил младият воин. Вдигна я, преметна я през рамо.

— Килава. Гадателко на кости. Поведи баргастите в тази битка. Аз отивам при своя съпруг.

— Но те няма да…

— Не говори глупости. Самият ужас ще гарантира подчинението им. Освен това, колкото по-скоро привършат с избиването, толкова по-скоро ще ни оставиш.