Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Ще се върна бързо, приятелю, за да не бъдеш сам — срещу това, което може да премине.
— Ще очаквам компанията ти с нетърпение — отвърна Трул. — Така че… побързай.
На четиридесетина крачки от лагера се издигаше малък хълм, подобен на някогашен атол, ако се допуснеше, че равнините някога са били под вода. А това, каза си Хедж, докато газеше през пясъчната ивица, осеяна с натрошени раковини, бе основателно предположение. Щом излезе на ниското било, той остави тежкия си арбалет до избелялата от слънцето скална варовикова издатина и се приближи до седналия кръстато Бен, който гледаше към високите хълмове на две хиляди крачки на юг.
— Не медитираш или нещо такова, нали?
— И да бях, ти току-що го развали и може би ни уби всички — сряза го магьосникът.
— Само заради позьорството е, Бързак — въздъхна Хедж и се смъкна на чакъла до него. — Непрекъснато си пъхаш носа в някакъв проклет от Гуглата ритуал и вече съм вдигнал ръце, не мога да разбера кога да говоря с теб и кога — не.
— Ако е така, тогава изобщо не говори с мен и всичко ще е наред.
— Жалка змия.
— Плешив плъх.
Помълчаха общително известно време, после Хедж се пресегна, вдигна парче кафяв кремък и заразглежда нащърбения му ръб.
— Какво правиш? — попита Бързия Бен.
— Размишлявам.
— Размишлявам — имитира го Бързия Бен подигравателно.
— Мога да ти резна гърлото с това. Един замах.
— Никога не сме се разбирали двамата, нали? Богове, не мога да повярвам как се прегръщахме и тупахме по гърбовете долу при оная река…
— Поток.
— Вада.
— Извор.
— Би ли ми срязал гърлото вече, Хедж?
Сапьорът хвърли кремъка и изтупа ръцете си от прахта.
— Какво те прави толкова уверен, че лошковците идват точно от юг?
— Кой твърди, че съм уверен в каквото и да било?
— Значи може да седим на погрешното място. Да гледаме в грешната посока. Може всички да ги колят точно сега, докато си говорим с тебе.
— Ами, Хедж, ако не беше прекъснал медитирането ми, може би щях да разбера къде трябва да сме точно сега!
— О, това беше добро, магьосник.
— Идват от юг, защото това е най-добрият подстъп.
— Като какво, като зайци?
— Не, като дракони, Хедж.
Сапьорът примижа към него.
— Около теб винаги има някаква миризма на соултейкън, Бързак. Ще видим ли най-после що за мършаво зверче се крие в тебе?
— Казваш го по ужасен начин, Хедж. А отговорът е: не.
— Още ли се чувстваш неуверен?
Магьосникът го погледна с блеснали, почти безумни очи — с нормалния си поглед, с други думи.
— Не. Всъщност тъкмо напротив.
— Как така?
— Поизправих се, много повече, отколкото съм го правил някога. Което ме прави по-… гаден.
— Виж ти.
— Не изглеждаш особено впечатлен, Хедж.
— Знам само — заговори сапьорът, докато се изправяше с тежко пъшкане, — че когато се изтъркалят върху теб, оставам само аз и безкрайните ми запаси от взривове. А това ме устройва чудесно.
— Не гръмвай тялото ми на късчета, Хедж.
— Дори ако вече си мъртъв?
— Особено тогава, защото няма да съм, нали? Ти само ще си го мислиш, защото мисълта е удобна, защото тогава ще можеш да подивееш с проклетите си взривове, докато не застанеш в един проклет от Гуглата кратер с проклета от Гуглата левга диаметър!
Последното общо взето беше крясък.
Хедж продължаваше да мижи към него.
— Не е нужно да си толкова изискан — отвърна той обидено, обърна се и се върна при арбалета, любимия си тромав изхвърляч. — О, това ще е адски забавно, нямам търпение!
— Хедж!
— Какво?
— Нещо идва.
— Откъде? — попита настръхнал сапьорът и зареди една „проклетия“ в гнездото на арбалета.
— Ха-ха. От юг, подут пикочен мехур такъв.
— Знаех си — каза Хедж, върна се и застана до мага.
Беше избрала да остане каквато е, вместо да се превъплъти във формата си на соултейкън. Това щеше да дойде по-късно. Тръгна през равнината, през високите треви. На един хребет точно пред нея чакаха две фигури. Едната беше призрак, но може би много повече от призрак. Другата беше маг, но несъмнено — много повече от маг.
Леко безпокойство смути мислите на Менандори, но бързо отшумя. Ако Руд Елале беше избрал тези двамата за съюзници, тя щеше да го приеме. Също както бе привлякъл Тайст Едур и другия, когото наричаха Онрак Прекършения. Все… усложнения, но нямаше да е сама в справянето си с тях, нали?
Двамата мъже я гледаха, докато се изкачваше по полегатия склон. Единият държеше странен арбалет. Другият си играеше с шепа лъскави камъчета, сякаш се опитваше да си избере любимо.
„Те са глупаци. Идиоти.“
„И скоро и двамата ще са прах.“