Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Мили Раул, вашите думи ми носят облекчение. Те показват, че в крайна сметка, поне в близко бъдеще, вие ще се съобразявате с мен.
— Ще се съобразявам само с вас и с никого другиго.
— Раул, преди никога не съм правил това за вас, но сега ще го направя. Ще стана ваш приятел, от днес няма да бъда само баща. Ще заживеем с вас открито и няма да бъдем повече отшелници. И това ще стане, когато се върнете. Скоро, нали?
— Разбира се, графе, подобни експедиции са кратки.
— Значи скоро, Раул, вместо да живеем от нашите доходи, аз ще ви дам капитал, като продам моите земи. Това ще стигне за светски живот до смъртта ми и се надявам, че ще ме утешите, като обещаете, че няма да позволите нашият род да угасне.
— Ще направя както кажете — отвърна с чувство Раул.
— Не бива вашата адютантска служба да ви увлича в твърде опасни авантюри. Вие сте доказали своята храброст в сраженията, виждали са ви под огъня на неприятеля. Помнете, че войната с арабите е война на клопки, засади и коварни убийства. Да паднеш в клопка не е за завиждане и не носи слава. Случва се тези, които попаднат в нея, да не предизвикват състрадание. А за такива хора казват, че са паднали напразно. Разбирате ли мисълта ми? Опазил ме Бог да ви предпазвам от среща с неприятеля!
— Аз съм благоразумен, а и много ми върви. Не забравяйте, че съм участвал в повече от двадесет сражения. И нямам дори драскотина.
— После — продължи Атос, — трябва да се пазите от климата. Смърт от треска е нещо ужасно. Свети Людовик е молил Бога да го порази стрела или да заболее от чума, само да не е треска.
— О, графе, при разумен начин на живот и физически упражнения…
— От херцог Дьо Бофор разбрах, че донесенията той ще изпраща два пъти седмично до Франция. Вероятно като негов личен адютант вие ще се занимавате с изпращането им. Обещайте ми, че ако нещо се случи с вас, веднага ще ме уведомите.
— Добре, графе. Няма да забравя.
— Най-после, Раул, вие и аз сме християни и сме длъжни да се доверяваме на Христос и на нашите ангели хранители. Но ако нещо се случи, ще ме извикате! Сънувате ли ме понякога?
— Често, графе. В ранното ми детство ви сънувах спокоен и ласкав и вие слагахте ръка на главата ми, затова спях толкова безметежно.
— Ние прекалено се обичаме, за да не останат заедно душите ни сега, когато се разделяме. Когато сте печален, Раул, аз го чувствам и моето сърце потъва в мъка, а когато се усмихнете, мислейки за мен, все едно че ми изпращате лъч радост.
— Обещавам ви да бъда винаги радостен, но бъдете уверен, че няма да прекарам нито час, без да си спомня за вас. Кълна се!
Атос не можа да се въздържи и прегърна сина си. Лунната светлина отстъпи място на сумрака преди разсъмване и на хоризонта, предвещавайки зората, се появи златиста ивица.
Атос метна върху рамената на Раул своето наметало и го поведе към приличащия на мравуняк град, в който вече се мяркаха носачи с товар на раменете. В края на равнината видяха тъмна сянка, която ту се отдалечаваше, ту се приближаваше към тях, сякаш се страхуваше да не бъде забелязана. Това беше верният Гримо, който, обезпокоен, бе тръгнал по следите на своите господари и чакаше тяхното връщане. Като приближи, веднага изяви желание да тръгне с Раул.
— Готов съм! — каза той, показвайки ключа от своя сандък и този на своя млад господар.
— Но ти не можеш да оставиш графа — опита се да възрази младежът, — графа, с когото никога не си се разделял!
Гримо погледна към Атос, сякаш преценяваше възможностите на своите господари:
— Господинът предпочита аз да тръгна с вас, господин Раул.
— Да — потвърди Атос с кимване.
В този момент се чуха барабани и запяха роговете. От града излизаха полковете, които щяха да участват в експедицията. Бяха пет и всеки се състоеше от четиридесет роти. Кралският полк, войниците от който се познаваха по белите мундири със сини ревери, вървеше най-отпред. Над разделените на четири лилави и жълти полета ротни знамена с извезани златни линии се издигаше бялото полково знаме с кръст от хералдични лилии. Отстрани бяха мускетарите, които държаха в ръце упори за стрелба, напомнящи рогатини, а мускетите им бяха на рамо. В центъра бяха войниците с четиридесетфутови пики, те крачеха весело към лодките, с които им предстоеше да стигнат до корабите. След кралския полк идваха пикардийският, наварският и нормандският полк, следвани от гвардейския морски екипаж. Херцог Дьо Бофор знаеше кого да вземе за предстоящата експедиция по море. Самият той със своя щаб завършваше шествието. Преди да стигнат до пристанището, щеше да мине поне още един час. Раул и Атос тръгнаха към брега, за да заемат мястото си до херцога, когато той се изравни с тях. Гримо, пъргав като юноша, се разпореждаше за превозването на вещите на Раул до адмиралския кораб. Атос вървеше под ръка със сина си, с когото трябваше скоро да се раздели, и оглушей от шума и суетнята, беше потънал в скръбни мисли. Изведнъж един от офицерите на херцога се приближи до тях и съобщи, че херцогът е изразил желание да види Раул до себе си.