Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Позволете ми да поговоря с него, Атос.
— Опитайте, но съм убеден, че нищо няма да постигнете.
— Аз няма да му досаждам с утешения, а ще му предложа помощ. Нима това е първият случай на женска изневяра?
Атос поклати глава и продължи нататък сам. Д’Артанян се върна покрай храстите, приближи се до Раул и му протегна ръка.
— Искате ли да си поговорим?
— Искам да ви помоля за услуга, господин д’Артанян. Ще се върнете ли някога във Франция?
— Надявам се.
— Длъжен ли съм да пиша на госпожица Ла Валиер?
— Не, не сте длъжен.
— Но аз имам толкова неща да й кажа!
— Тогава говорете с нея.
— Никога!
— Защо мислите, че вашето писмо ще има сила, каквато нямат думите?
— Вие сте прав.
— Тя е изпълнена с любов към краля — каза рязко д’Артанян — и тя е честно момиче. Вас, изоставения, тя обича може би повече от краля, но по друг начин. Сърцето й е недостъпно за друго чувство. Ако бяхте останали близо до нея, щяхте да бъдете и най-добрият й приятел. Искате ли това?
— Но то би било страхливост.
— Ето една глупава дума, която е способна да ми вдъхне презрение към вашия разум, мили мой Раул. Не е страхливостда се подчиниш на сила, която стои над тебе! Ако сърцето ви подсказва: „иди там или умри“ — вървете, Раул. Страхлива ли беше тя или смела, когато, обичайки ви, предпочете краля, защото сърцето й властно нареждаше да му даде предпочитание? Не, тя беше най-смелата жена на света. Постъпете като нея и се подчинете на самия себе си. Знаете ли, Раул, аз съм убеден, че ако видите със собствените си очи как изглежда един ревнивец, ще забравите за любовта си.
— Вие ме убедихте, скъпи д’Артанян…
— Ще отидете ли да я видите?
— Не, ще отида, за да не я видя повече никога. Искам вечно да я обичам.
— Право да ви кажа, не очаквах да чуя подобно решение.
— Слушайте, приятелю мой, идете при нея и й дайте това писмо, което ще й обясни какво става в сърцето ми. Прочетете писмото, написах го миналата нощ. Нещо ми подсказваше, че ние ще се срещнем. Д’Артанян взе писмото и прочете следното:
„Госпожице, Вие ни най-малко не сте виновна, че не ме обичате. Вие сте виновна само за това, че ми позволихте да повярвам във Вашата любов. Тази заблуда ще ми струва живота. Аз Ви прощавам вината, но не прощавам на себе си своята заблуда. Казват, че щастливите влюбени са глухи към стоновете на тези, които някога са били обичани и отхвърлени от тях. Но с Вас това едва ли е възможно, защото Вие не сте ме обичали и дори да сте изпитвали към мен някакво чувство, то се е придружавало от съмнения и душевна тревога. Аз съм уверен, че ако се стремях да превърна нашето приятелство в любов, Вие бихте отстъпили от страх да не ме убиете или да не загубите моето уважение. С радост ще умра, след като знам, че сте свободна и щастлива. Вие ще ме обикнете с истинска любов тогава, когато няма да се боите от моя поглед или упрек. Вие ще ме обичате, защото, колкото и упоителна да е за Вас сегашната Ви любов, Бог ме е създал не по-дребен от този, когото сте избрали, а моята преданост, моята жертва, моят тъжен край ще ме поставят във Вашите очи по-високо от него. Със своята наивна доверчивост аз загубих съкровище, което притежавах. Мнозина казват, че Вие сте ме обичали достатъчно, за да ме обикнете безрезервно. Тази мисъл разсейва у мен всяка горест от обидата име кара да считам за свой враг единствено себе си. Приемете моята последна прошка и ме благословете, че се скрих в такова недостижимо убежище, където угасва всяка ненавист и има само любов.
Сбогом, госпожице. Ако момеех със скръбта си да купя Вашето щастие, с радост бих я отдал. Все пак аз се принасям в жертва на своето страдание.