Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

— Бог е създал всичко, което виждаме Раул. Той е създал и нас. Ние сме нищожни атоми, хвърлени от него в просторите на великата вселена. Ние блестим като тези огньове и звезди, ние въздишаме като вълните, страдаме като тези огромни кораби, които стареят, порейки вълните и подчинявайки се на вятъра, който ги носи към набелязаната цел, както Божието дихание ни носи към мечтаното тихо пристанище. Всички обичат живота, Раул, и всичко на този свят наистина е прекрасно.

— Гледката пред нас действително е прекрасна — отвърна Раул.

— Колко е добър д’Артанян — каза Атос — и какво щастие е цял живот да разчиташ на такъв приятел! Ето какво ви липсваше, Раул.

— Приятел? Аз ли не съм имал приятел? — възкликна синът.

— Господин Дьо Гиш е чудесен приятел — продължи хладно графът, — но ми се струва, че във ваше време, Раул, хората са заети със своите лични работи и удоволствия значително повече, отколкото в мое време. Вие се стремите към уединен живот и това е щастие, но вие разпилявате в това силата си. Ние, четиримата неразделни, може да не сме познали тази изтънченост, която ви доставя радост, но бяхме по-способни за съпротива, когато ни заплашваше опасност.

— Прекъсвам ви, графе, не за да ви кажа, че съм имал приятел като Дьо Гиш. Разбира се, той е добър и благороден и ме обича. Но аз живях под покровителството на друго приятелство също толкова здраво като това, за което говорите, и то е приятелството ми с вас, татко.

— Аз не бях за вас, приятел, Раул, защото ви показах само едната страна на живота. Аз бях тъжен и строг. Уви! Без да искам отрязах животворните клонки, които израстваха непрестанно от ствола на вашата младост. Накратко казано, аз се разкайвам, че не направих от вас емоционален, светски и шумен човек.