Светлият лик на смъртта

Тя отново започна да зъзне, защото лятото беше свършило и сега нямаше да й бъде топло чак до май следващата година. Покрай Настя минаваха красиви вносни коли с красиви млади мъже на волана и красиви млади жени до тях и тя, както винаги в такива случаи, внезапно изпита остро чувство на съжаление към тях — млади, красиви и почти винаги глупави. През последните две-три години неведнъж бе виждала точно такива красиви лъскави автомобили, от които милиционери вадеха тела на разстреляни от упор млади красиви шофьори. Понякога в същите коли намираха и приятелките на шофьорите, които също загиваха, защото или ги убиваше случаен куршум, или станалата неуправляема кола катастрофираше. И всеки път Настя си представяше какво е било десет, пет или дори една минута преди трагедията. По улицата се е движела красива лъскава вносна кола, на волана е бил млад красив мъж, а до него — разкошна дългокрака красавица. И трийсет секунди преди края, и десет, и дори точно една секунда преди изстрела всичко е изглеждало именно така. И околните са завиждали и на този безумен, идиотски стремеж непременно да можеш ей така… и със също такава лъскава кола… и с такава мадама до тебе… Глупави хора. Не бива да им завиждаме, трябва да ги съжаляваме. Защото всичко това е купено с бързи пари, а където има бързи пари, там има и престъпление. Ако си много млад и много богат, това означава, че си въртял парите прекалено бързо, а щом е така, тогава и престъпното около тези пари е било прекалено много, за да останеш по-дълго на този свят. В наше време и в нашата страна да бъдеш много млад и много богат означава да си в група с повишен риск. Много младите и много богатите в наше време и в нашата страна не живеят дълго.

Настя стигна до ъгъла на „Петровка“ и „Кузнецкий мост“ и веднага видя светлосинята жигула на Олшански. Пъхна се в затопления търбух на автомобила, бързо затръшна вратата, за да не избяга топлото навън, и веднага скръсти ръце на гърдите си, като мушна пръсти под мишниците.

— Студено ли ти е? — учуди се следователят. — Ами вън е над нулата. Още е рано за мръзнене.

— На мен тъкмо ми е време — промърмори Настя, тракайки със зъби. — Не ми обръщайте внимание, сега ще се стопля.

— Да ти налея нещо?

— Д-да, с-само че съвсем мъничко.

Олшански извади от жабката миниатюрна тъмнозелена бутилчица коняк „Реми Мартен“, явно получена в някой самолет при международен полет, ловко отвинти капачката й и я подаде на Настя.

— Нямам чашки, ще прощаваш. Сръбни си от шишето.

Тя не можеше да понася коняка, дори и най-хубавия, но признаваше, че за разширяване на съдовете и като средство против зъзнене тази напитка е напълно подходяща, ето защо замижа и удари една голяма глътка. За последен път беше яла доста отдавна, стомахът й беше празен и ефектът от единствената глътка беше бърз. Пръстите й се затоплиха, мускулите на гърба й престанаха да се гърчат и по кожата й вече не преминаваха тръпки.