Кралят отвъд Портата [bg]

— Нищо в този свят.

— Знаете ли защо съм дошъл тук?

— Да, синко. За да прочистиш ума си от вината и мъката — да ги удавиш в кръвта на Ческа.

— А сега?

— Сега си оплетен в сили отвъд твоя контрол. Мъката ти е успокоена от любовта към Реня, ала вината остава. Ти не се подчини на призива — остави приятелите си и те бяха избити от съчетаните на Ческа. Питаш се дали е щяло да бъде различно, ако беше дошъл. Можел ли си да надвиеш съчетаните. И сега се измъчваш.

— Можех ли да надвия съчетаните?

— Не, синко.

— А мога ли да го сторя сега?

— Не — отвърна Абадон с тъга.

— Тогава какво правим тук? Какъв е смисълът?

— Ти трябва да решиш това. Ти си истинският водач.

— Аз не съм факлоносец, свещенико! Аз съм човек. И сам избирам съдбата си.

— Разбира се, че е така, не съм твърдял друго. Но ти си мъж на честта. Когато на плещите ти е поставена отговорност, ще избягаш ли от нея? Не — никога не си го правил и никога няма да го направиш. Това те прави човека, който си. Затова другите те следват, макар и да мразят кръвта ти. Защото ти вярват.

— Не съм почитател на изгубени каузи, свещенико. Вие може и да искате да умрете, но аз не го желая. И не съм герой, а войник. Когато битката е изгубена, ще отстъпя, за да се съвзема; когато войната приключи, ще оставя меча си. Без последни смели атаки и обречени отпори!

— Разбирам това — каза Абадон.

— Тогава чуй следното: независимо колко невъзможна е тази война, аз ще я водя, за да победя. Ще сторя каквото се налага. Нищо не би могло да бъде по-лошо от Ческа.

— Сега говориш за надирите. Благословията ми ли търсиш?

— Недей да четеш мислите ми, мътните те взели!

— Не прочетох мислите, а думите ти. Знаеш, че надирите мразят дренайците — просто ще замениш един кървав тиранин с друг.

— Може би. Но все пак ще опитам.

— Тогава ще ти помогнем.

— Просто така? Без молби, увещавания и съвети?

— Казах ти, че планът ти с надирите крие твърде много опасности. Няма да повтарям. Ти си водачът — решението е твое.

— Казал съм само на Арван. Другите не биха разбрали.

— От мен няма да излезе и дума.

Тенака го остави и изчезна в нощта. Абадон седна, опрял гръб на едно дърво. Беше уморен и му беше тежко на душата. Чудеше се дали абатите преди него са имали такива съмнения.

Дали поетът Винтар е носел подобен товар, когато е потеглил с Тридесетте към Делнох? Един ден, скоро, щеше да научи.

Почувства приближаването на Декадо. Воинът бе разтревожен, но гневът му отслабваше. Абадон затвори очи и отпусна глава върху грубата кора на дървото.

— Може ли да поговорим? — попита Декадо.

— Гласът може да говори с когото пожелае — отвърна Абадон, без да отваря очи.

— Може ли да говорим както преди, когато бях твой ученик?

Абатът се надигна и се усмихна нежно.