![Смъртта на светлината [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/2/9/smrtta-na-svetlinata-bg-download.jpg)
Смъртта на светлината [bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-580-9
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Смъртта на светлината [bg]». Краткое содержание книги:
„Отлична научна фантастика… Дивият Запад в космическото пространство!“ Лос Анджелис Таймс
„В тази незабравима космическа опера най-продаваният автор на „Ню Йорк Таймс“ Джордж Р. Р. Мартин представя смразяваща гледка на вечната нощ… мимолетен свят, на който се сблъскват култури, кодекси на честта не съществуват и ловец и жертва често сменят местата си. „Смъртта на светлината“ взриви представата ми за това, което би могла да е и би могла да прави фантастиката и какво може да постигне необузданото въображение“. Майкъл Чабон
„Галактическият фон е великолепен… Мартин знае как да държи читателя“. сп. „Азимов“
„Джордж Р. Р. Мартин има гласа на поет и ум като стоманен капан“. Олджис Бъдрис
„Винаги очаквам най-доброто от Джордж Р. Р. Мартин и той винаги го поднася“. Робърт Джордан
Гуен беше спряла да плаче.
— Безполезно е — отрони тя и поклати глава.
— Грешиш — отвърна той. — За този град и за нас. Всичко е свързано, разбираш ли? Казваш, че искаш да живееш тук? Чудесно! Живей тук! Да живееш в този град би било победа само по себе си, философска победа. Но живей тук, защото знаеш, че самият живот опровергава Ламия-Байлис, живей тук и се надсмивай на тази нейна нелепа музика, но недей да живееш тук, приемайки тази проклета ревлива лъжа. — Хвана отново ръката ѝ.
— Не знам — каза тя.
— Аз знам — излъга той.
— Наистина ли смяташ, че… бихме могли да направим така, че отново да има смисъл? По-добре отпреди?
— Няма да си Джени — обеща той. — Никога повече.
— Не знам — повтори тя шепнешком.
Той взе лицето ѝ в дланите си и го вдигна, докато очите ѝ се вгледаха в неговите. Целуна я, много леко и сухо докосване до устните ѝ. Крайн Ламия простена. Сирената звучеше дълбоко и скръбно, далечните кули пищяха пронизително, самотният барабан продължаваше глухото си безсмислено бумтене.
След целувката постояха сред музиката, взрени един в друг.
— Гуен — каза накрая той с глас съвсем не толкова силен и уверен, колкото беше допреди миг. — Аз също не знам. Но може би си струва просто да опитаме…
— Може би. — Големите ѝ зелени очи се извърнаха настрани и отново надолу. — Ще е трудно, Дърк. А и за Джаан трябва да мисля, и за Гарс, толкова много проблеми. А ние дори не знаем дали би си струвало. Не знаем дали поне с мъничко би променило нещата.
— Да, не знаем. Много пъти през последните няколко години решавах, че е без значение, че не си струва да се опитва. Не се чувствам добре тогава, просто уморен, безкрайно уморен. Гуен, ако не опитаме, никога няма да знаем.
Тя кимна.
— Може би.
И нищо повече. Вятърът духаше силен и напорист. Музиката на дарклингската лудост се извисяваше и заглъхваше. Влязоха вътре, после надолу по стълбите от терасата, покрай гаснещите, мъждукащи стени от сиво-бяла светлина, където отдъхваше трезвото благоразумие на въздушната им кола в очакване да ги върне в Лартейн.
5
Полетяха от белите кули на Крайн Ламия към гаснещите огньове на Лартейн в самотно мълчание, без досег, и двамата потънали в собствените си мисли. Гуен остави въздушната кола на обичайното ѝ място на покрива и Дърк я последва надолу по стълбището до вратата ѝ.
— Изчакай — прошепна бързо тя, докато той се канеше само да ѝ пожелае лека нощ. Влезе вътре, а Дърк зачака озадачен. От другата страна на вратата се чуваха шумове… гласове… после Гуен изведнъж се върна, стискаше в ръка дебел ръкопис, впечатляваща купчина хартия, подвързана ръчно в черна кожа. Трудът на Джаан. Дърк почти беше забравил. — Прочети го — прошепна тя, като се наведе през вратата. — Качи се утре сутринта и ще поговорим повечко. — Целуна го леко по бузата и затвори тежката врата с тихо изщракване. Дърк се задържа още малко, гледаше подвързания ръкопис в ръцете си, после се обърна към асансьорите.
Беше само на две-три крачки по коридора, когато чу първия вик. След това просто не можеше да продължи — звуците го притеглиха обратно и той застана до вратата и заслуша.
Стените бяха дебели и се чуваше много малко. Думите и смисълът му се губеха напълно, но самите гласове и тонове се долавяха. Гласът на Гуен господстваше: висок, рязък — понякога викаше, — почти на ръба на истерията. Дърк можеше да си представи как крачи в дневната пред фигурите на лавицата на камината, както крачеше винаги, когато се ядосаше. Двамата кавалари явно бяха там и я упрекваха — Дърк беше сигурен, че чува другите два гласа — единият кротък и уверен, без гняв, задаваше неумолимо въпроси. Този трябваше да е на Джаан Вайкъри. Интонацията му го издаваше, ритъмът на речта му се открояваше дори през стената. Третият глас, Гарс Янацек, се намесваше рядко в началото, след това все по-често и по-често, с нарастваща сила и гняв. След известно време кроткият мъжки глас млъкна, а Гуен и Гарс си крещяха. След това онзи глас каза нещо, рязка заповед. И Дърк чу шум, глухо изтупване. Удар. Някой удряше някого, не можеше да е нищо друго.
Накрая Вайкъри се разпореди нещо и последва тишина. Светлината в стаята угасна.
Дърк стоеше тихо с ръкописа в ръка, зачуден какво да направи. Като че ли не оставаше нищо освен да поговори с Гуен на заранта и да разбере кой я е ударил и защо. Трябваше да е Янацек, със сигурност.