Смъртта на светлината [bg]

От площадката влязоха в дълга галерия, където сиво-бели светлинни фрески се вихреха и въртяха в смътни фигури в унисон с отекващата музика. След това се качиха до един балкон, който бяха зърнали на идване.

Навън музиката ехтеше навсякъде, зовеше ги с неземни гласове, докосваше ги и играеше с косите им, кънтящ и мамещ далечен тътен. Дърк хвана ръката на Гуен и заслуша, зареял поглед над кули, куполи и канали към горите и планините. Музиката-вятър сякаш го теглеше. Говореше му тихо, подканяше го да скочи сякаш… да сложи край на всичко, на цялото глупаво, недостойно и най-сетне безсмислено безсилие, което наричаше свой живот.

Гуен го видя в очите му. Стисна ръката му, а когато той я погледна, каза:

— По време на Фестивала повече от двеста души са се самоубили в Крайн Ламия. Десет пъти повече, отколкото във всеки друг град. Въпреки че този град е бил с най-малкото население от всички.

Дърк кимна.

— Да. Мога да го усетя. Музиката.

— Възхвала на смъртта — каза Гуен. — И все пак, знаеш ли, самият град Сирена не е мъртъв, не като Мускел или Дванайсети сън, ни най-малко. Все още живее, упорито, макар и само за да вдъхва отчаяние и да прославя празнотата на самия живот, в който е вкопчен. Странно, нали?

— Защо е трябвало изобщо да строят такова място? Красиво е, но…

— Имам теория — отвърна Гуен. — Дарклингите са нихилисти с черен хумор и смятат, че Крайн Ламия е тяхната горчива шега над Висок Кавалаан, Волфхайм, Тобер и другите светове, които толкова настоявали за Фестивала на Предела. Тоест дарклингите идват и построяват град, който казва, че всичко това е безполезно. Всичко е напразно — Фестивалът, човешката цивилизация, самият живот. Помисли за това! Какъв капан, в който да влезе един самодоволен турист! — Отметна глава и започна да се смее диво, а Дърк за кратко изпита внезапен, неоправдан страх, сякаш неговата Гуен беше полудяла.

— И ти искаше да живееш тук? — попита той.

Смехът ѝ заглъхна толкова внезапно, колкото бе започнал; вятърът го откъсна от нея. Далече вдясно от тях тънка като игла кула изсвири къса пронизителна нота, която затрептя като плача на ранено животно. Тяхната кула отвърна с ниския скръбен тон на сирена и той се задържа дълго, дълго. Музиката кръжеше около тях. На Дърк му се стори, че някъде далече чува тупането на самотен барабан, глухо равномерно бумтене.

— Да — каза Гуен. — Исках да живея тук. — Сирената заглъхна. Четири тънки източени кули, свързани с извити мостове, започнаха да вият диво, всяка нота по-висока от предхождащата я, докато най-сетне се извисиха до недоловимото. Барабанният ритъм устоя непроменен: буум, буум, буум.