Игра на духове [bg]

Той погледна часовника си. Бяха минали петнайсет минути. Патрулката тъкмо бе минала за втори път. Няколко секунди по-късно чернокожият се върна в лексуса, което потвърди подозренията на Раут. Непознатият явно се беше скрил някъде в тъмнината, откъдето да наблюдава едновременно колата си и къщата, защото знаеше, че ченгето ще се върне и е по-добре, когато това стане, да не го намери отново.

Раут прецени, че несъмнено би било полезно да го залови жив и да уточни връзката му с Еклънд, но като всеки хищник имаше усет към другите такива, ако ще и само заради възможната конкуренция помежду им. Раут не можеше да определи със сигурност възрастта на чернокожия - може да беше на четирийсет, а може да беше на шейсет, въпреки че му се стори, че вижда сивеещ ореол около устата му, - но походката му беше лека, а движенията - гъвкави и елегантни, което подсказваше, че би реагирал бързо на всяка заплаха. На ръст беше горе-долу колкото Раут, но не толкова набит. При размяна на удари, брутална сила срещу брутална сила, Раут щеше да надделее, но се съмняваше, че ще има възможност да се приближи достатъчно, за да нанесе първия решаващ удар, преди противникът да реагира. Нямаше и вид на човек, който би реагирал добре на заплахи. Изглеждаше по-скоро като човек, който винаги е нащрек и никога не успяваш да го хванеш неподготвен.

Раут още не знаеше дали в къщата има някой друг. За да разбере, първо трябваше да се справи с непознатия. След като тази заплаха бъдеше неутрализирана, Раут щеше да разчисти къщата от хората в нея и всички следи от разследванията на Еклънд.

В един идеален свят Раут щеше да направи кръгче по улиците около къщата, да спре до лексуса врата до врата и да изпразни цял пълнител в жертвата, но подобен подход налагаше бързо измъкване след това, а Раут трябваше да остане в района. Налагаше се да се приближи пеша, но въпреки всичко щеше да бъде добре, ако убедеше човека да свали прозореца, преди да го убие. Счупеното стъкло щеше да привлече вниманието на евентуални минувачи, а му беше нужно време да довърши работата си в къщата.

Раут слезе от колата, без да си прави труда да я заключи. Каквото и да се случеше в близките минути, трябваше да се върне бързо вътре и не искаше нищо да го бави. Въпреки заглушителя пистолетът лесно влезе в дълбокия таен джоб на сакото му.

Раут видя, че по тротоара от същата страна на улицата приближава някаква фигура. Беше мъж, пушещ цигара. Изглеждаше потънал в собствените си мисли. Вървеше с приведена глава, а обувките му явно не бяха подходящи за времето, защото ходеше така, сякаш се боеше да не падне. Раут не се паникьоса. Просто трябваше да изчака непознатият да отмине, преди да продължи към лексуса. Обърна се отново към колата си, отвори пътническата врата и се наведе, като че ли да вземе нещо забравено от жабката. Чу приближаващи се стъпки, а после звук от подхлъзване и ругатня. Раут вдигна глава и на лунната светлина проблесна нещо бяло, като крила на малка птица, разсичащи мрака. Раут почувства натиск във врата си, последван от болка, която се плъзна от ляво надясно и се превърна във влажно парене върху кожата му. Той залитна назад и се вкопчи в рамката на колата, а от шията му бликна червен фонтан. Кръвта напълни гърлото му. Той се пусна и се свлече на земята, а главата му се отметна неестествено назад, почти докосвайки седалката на колата. Лампата вътре се беше включила, но една ръка в ръкавица се пресегна и я спря.