Оскар за смъртоносна роля [bg]

— Значи клиентът е виновен за всичко, така ли?

Таня се опита отчасти да признае грешките си:

— Възможно е да съм била прекалено рязка с него, но той просто ме измъчи!

— Ясно — язвително рече Андрей Фьодорович и добави саркастично: — Вчера от сейфа ти изчезна важен документ. Днес провали преговорите с перспективен клиент. И ме скара с него. Не ти ли се струва прекалено много само за два дни?

Таня мълчеше, защото разбираше, че Теплицин е прав. Всичко, което можа да направи, бе след пауза да измърмори:

— Извинявай, Андрей, но така се случи…

— Добре, ела утре, ще видим какво ще правим… — в тона на боса не звучеше нито една обнадеждаваща нотка.

После Теплицин затвори.

Таня изключи телефона и въздъхна. Тя разбираше шефа си. Теплицин като сдържан човек пак се владее, тя на негово място сигурно щеше да е къде-къде по-ядосана. Тя с досада метна джиесема си на съседната седалка.

Когато минаваше по „Шосето на ентусиастите“, телефонът й отново звънна. Тя не го взе веднага, дясната й ръка беше заета, тъкмо беше надула газта след светофара. Когато най-сетне взе апарата в ръка, на дисплея се бе изписало: „скрит номер“. Таня дори не успя да си помисли кой ли ще е това и телефонът престана да звъни. Тя изруга, хвърли го обратно на седалката и тогава той отново заврещя. Показа същият надпис. Таня каза „по дяволите“ и отново взе телефона.

— Госпожа Садовникова? — каза непознат мъжки глас.

В руския му звучеше едва забележим акцент. Таня не разбра що за акцент беше това.

— Да, аз съм — отвърна тя.

Сърцето й изведнъж заби бързо-бързо. Чувстваше, че нищо добро няма да й кажат.

— Тези дни ви е изчезнал един документ — каза мъжът.

Като не можа да се сети какво да отговори, Таня за миг замълча. Гласът й се стори странно познат, но тя не успяваше да съобрази къде го бе чувала. Пък и този акцент…

Мъжът спокойно изчакваше паузата.

Най-сетне с внезапно паднал глас Таня каза:

— Да, вярно е. И какво?

— Мога да ви помогна да си го върнете.

— Какво трябва да направя? — бързо отвърна Таня.

— Да платите! — строго рече мъжът.

— Много ли?

Със замряло сърце тя чакаше отговора.

— Трийсет. Хиляди. Долара.

Таня облекчено въздъхна. Сумата не й се стори прекалено голяма.

— Кога? Къде? — попита тя веднага.

— Ти първо събери парите, пък тогава питай — полунасмешливо рече шантажистът. И твърдо добави: — И на никого нито дума. Нито дума, ясно ли е? Иначе ще стане по-зле! — пауза. После заплашително попита: — Ясно ли е?

— Да, да! Разбира се, да! — бързо отвърна тя. — Как да се свържа с вас?

— Аз ще се обадя.

— Кога?

— Вдругиден — каза мъжът и затвори.