Бъдеще [bg]

Глъчката на тълпата, която до този момент беше приглушен фон, нараства до пълната си мощ - чудовищен несъгласуван оркестър от сто хиляди инструмента, всеки от които ревниво и упорито свири своя собствена мелодия.

Над главата ми е куполният екран. Красив младеж ми предлага да вгради комуникатор от ново поколение направо в мозъка ми. Не стига че екранът е с размерите на футболно игрище, но и младежът го заема целия. Косите му са като въжета, през зениците му може да мине влак. Става ми страшно.

- Stay intouch^! - Гледайки от небето, той спуска към мен показалеца си.

Това навярно е алюзия за онази дотегнала дори на мас маркетинга фреска, в която Бог протяга ръка на човека; Микеланджело като че ли? Но на мен ми се струва, че този архангел с прекрасно лице се опитва да ме размаже като дървеница. Свивам глава между раменете, замижавам.

Смачкан, аз съм в самия център на половинкилометров клокочещ котел; около мен се въртят в хоровод сто хиляди души. Цифрите над гейтовете се плъзгат от местата си и се въртят в кръг: 71, 72, 73, 77, 80, 85, 89, 90, 9299, 10012391, 923364567, слепват се, превръщайки се в едно невиждано огромно число, в името на безкрайността.

Трябва да скоча от тази проклета въртележка!

Трябва да се взема в ръце! Да разпоря тълпата!

- Три минути до тръгването на влака.

Този влак е последният! Не бива да закъснявам за него.

Затварям очи и си представям, че стоя до кръста в зелената трева.

Вдишване... Издишване...

А после тръгвам напосоки към челюстта на някого, друг отхвърлям встрани, вклинявам се с лакти между телата - те отначало се напрягат, но после омекват, а аз, напротив, заяквам, втвърдявам се, заоравам през тълпата, блъскам, тъпча, разбутвам...

- Направете път, твари!

- Полиция!

- Пропуснете го, той е ненормален...

- Какво правите?!

- Сега ще ти...

- Това е клаустрофобия! Той има пристъп, и жена ми има клаустрофобия, аз знам...

- Я се разкарай! - крещя му.

В началото просто се нося напред, без да си давам сметка къде отивам. В един момент пред мен се мярка 71 и аз се насилвам да се фокусирам върху тези цифри, но някой ме хваща за яката, опитва се да ме задържи, и отново ги губя. След две секунди стъпвам върху лицето му. То е меко.

Аз съм малко кълбо. Трябва да попадна в клетката с цифри 71, тогава печеля, а играта е ва банк, заложено е всичко. Почти съм се влял в нужния поток, но някой ме удря в слънчевия сплит и дяволската рулетка се завърта отново.

Хората полепват по мен, увисват на ръцете си, вкопчват се в краката ми, навират устни в лицето ми - отнемат ми въздуха, тикат очи към моите, искат да се отъркат в мен и с душите си, защото вече не е възможно да приближат още повече телата си.

- Пропуснете ме! Пропуснете ме! Пуснете ме!!! - крещя аз. Замижавам и тръгвам върху чуждите обувки - бавно, сякаш съм в басейн и вървя под водата.

- Трийсет секунди до тръгването.

Комуникаторът вероятно ме е предупреждавал, че времето изтича, но писъкът му се е изгубил сред хора на тълпата, на която съм смазвал краката.