Окото на Ева [bg]

Беше единадесет сутринта. Трябваше да е вкъщи и да работи, но избяга от задължението. Първо се обади на Електрозахранване и Телефонната централа с молба за неколкодневна отсрочка, след което щеше да им се издължи. Нямаше да й изключат тока, защото е с малко дете, но щяха да й спрат телефона още същия ден. Ако не дай си боже къщата изгори, щеше да се наложи да живеят в развалините, защото не бе платила застраховката. Всеки ден намираше в пощенската кутия предупреждения за събирания по съдебен ред. Стипендията от Държавния съвет на художниците закъсняваше, а хладилникът беше празен. Разполагаше само с тридесет и девет крони. Никой не искаше да купи натрупаните в ателието й картини, плод на няколкогодишен труд. Погледна на ляво към площада и се вторачи в светещата реклама на Спестовната банка. Преди няколко месеца я обраха. Мъжът в анцуг избяга с четиристотин хиляди за по-малко от две минути, което правеше около сто секунди. Заподозрени нямаше. Тя сви рамене равнодушно, но спирайки поглед върху магазина за маслени бои, се намръщи. Погледна в плика, в който имаше флакон с фиксатор. Беше платила сто и две крони за дефектен спрей. Вентилът заяждаше; или нищо не излизаше, или още по-лошо — съдържанието неочаквано потичаше на обилни струи върху картините и ги съсипваше. Така стана с онази невероятно сполучлива скица с образа на баща й. Нямаше възможност да си купи нов спрей, затова искаше да го замени. С малкото крони ще купи мляко, хляб и кафе. Проблемът беше, че Ема ядеше твърде много и един хляб не стигаше за дълго. Обади се в Съвета на художниците. Увериха я, че ще изпратят стипендията „тези дни“, което означаваше, че може да стане и след седмица. Недоумяваше как ще преживее следващия ден. Не се отчайваше и не изпадаше в паника, защото от години свикна да живее ден за ден. Още откакто остана сама с Ема и до себе си нямаше мъж, който да печели. Все нещо щеше да изскочи, както винаги се случваше. Притеснението обаче, отдавна заседнало като остър бодил в гърдите й, с години човъркаше вътре в нея. Чувстваше се празна. От време на време светът около нея се разтреперваше и дочуваше тътен като от приближаващо земетресение. Крепеше я единствено всепоглъщащата задача да нахрани Ема. Докато имаше Ема, имаше и почва под краката си. По-рано сутринта ходи при баща си и сега търсеше спасение. Притежаваше единствено плика в ръката си.