Зной в полунощ [Hot Sky at Midnight - bg]

— Да. Да, разбира се.

Известно време Енрон не каза нищо, като побутваше безцелно храната в чинията си, явно замислен над онова, което се бе изплъзнало от устата на Роудс.

Карпинтър се питаше дали би могло да има нещо вярно в това. Пътища към звездите? Експедиция до друга слънчева система, нова Земя на петдесет светлинни години разстояние? Ново начало, втори Рай. Представата му замая главата.

Но този път Изабел имаше право: това по никакъв начин не решаваше земните проблеми. Идеята беше прекалено безумна. Щяха да минат столетия, преди да стигнат до друга звезда, дори да откриеха подобна на Земята планета; а и да откриеха такава, не съществуваше никаква възможност и частица от милиардното земно население да бъде транспортирана на нея. „Забрави за това“, каза си Карпинтър. В цялата работа нямаше капка здрав разум.

— Твърде интересно — възвърна най-после самообладанието си Енрон, — надежда за успешна експедиция към звездите. При друг случай ще разгледаме и този въпрос, доктор Роудс. Но сега нека насочим вниманието си към единствената реална възможност пред човечеството — която именно съм дошъл да обсъдим тази вечер с вас. Имам предвид използването на генетичната хирургия за адаптиране на новородените към все по-отровната атмосфера на Земята.

— Не само новородените — прекъсна го Роудс. За първи път се оживи, откакто бяха пристигнали в ресторанта. — Ние изследваме също така възможностите за ретрофиране на възрастни хора с оглед приспособяването им към нововъзникващите условия.

— О! — възкликна Енрон. — Много интересно наистина!

— И всички ще се превърнем в чудовища — намеси се Изабел. — Един безстрашен млад свят, населен с превъзходни екземпляри!

Карпинтър си даде сметка, че бе изпил точно колкото Роудс, но се чувстваше доста по-зле от него след такова значително количество алкохол.

— Ако ми разрешите, госпожо Мартин — отвърна Енрон и отново се обърна към Роудс. — Според вашата прогноза, докторе, кога земната атмосфера ще достигне онова състояние, което ще направи планетата необитаема за човешките същества, така както са устроени в момента?

Роудс не отговори веднага.

— Четири-пет поколения — каза накрая той. — В най-добрия случай шест.

— Искате да кажете сто и петдесет години — повдигна вежди Енрон, — или може би двеста?

— Там някъде. Не бих посочил точна цифра. Но става дума приблизително за толкова. Заобикалящият ни пласт от парникови газове все още пропуска ултравиолетовите лъчи, но пречи на инфрачервените да се отразят, така че ние се печем и пържим с повишаването на температурата. На всичкото отгоре продължава да се руши изолационният озонов слой. Мощното слънчево лъчение се излива през дупката и облъчва планетата като огромен лазер, като ускорява всички пагубни процеси, които протичат от двеста години насам. Моретата бълват метан като мръсни копелета. Флората, на която разчитахме да се справи с въглеродния двуокис в атмосферата чрез фотосинтезата, сега стоварва върху нас нови огромни количества от тази мръсотия вследствие на бързото гниене на мъртвата растителност в новообразуваните подгизнали от влага джунгли по цялата планета. Онова, което вдишваме, ежегодно се отдалечава по химическия си състав от първоначалните си параметри.