Двойна звезда [Double Star]

В огромните телевизионни мрежи има нещо изключително съблазнително. Никога не са ме излъчвали по някоя от тях освен веднъж, а и тогава изпълнението ми беше орязано дотам, че лицето ми да се покаже само за двадесет и три секунди. Но да разполагам с мрежа само за себе си…

Дак реши, че не съм много склонен, и добави:

— Няма да е много напрегнато, защото тук на „Томи“ сме оборудвани да я запишем. После ще можем първо да я видим и ако решим, че е нужно, да изрежем туй-онуй.

— Ами… добре. Имаш ли чернова, Бил?

— Да.

— Дай да я прегледам.

— Какво искаш да кажеш? Ще имаш много време.

— Не е ли това, дето го държиш?

— Е, да, тя е.

— Тогава ми я дай да я прочета.

Корпсман се ядоса.

— Ще я получиш един час преди записа. Тези неща изглеждат по-добре, когато звучат спонтанно.

— Спонтанното звучене е плод на грижлива подготовка, Бил. Това ми е занаятът. Знам го.

— Вчера на космодрума се оправи чудесно и без репетиции. Това е просто като в онзи стар тъпизъм: искам да го направиш по същия начин.

Колкото повече шикалкавеше Корпсман, толкова повече избиваше личността на Бонфорте; струва ми се, Клифтън видя, че след малко ще се разбушувам и ще почна да хвърлям мълнии, защото каза:

— О, Бил, за Бога! Дай му речта.

Корпсман изсумтя и хвърли листовете към мен. Те заплаваха в безтегловността, но въздухът ги разпиля нашироко. Пени ги събра, подреди ги и ми ги даде. Благодарих й, без да кажа нищо повече, и започнах да чета.

Прехвърлих ги за частица от времето, което щеше да ми отнеме да ги прочета. Накрая привърших и вдигнах очи.

— Е? — рече Родж.

— Около пет минути от това се отнася за осиновяването. Останалото са разсъждения за политиката на Експанзионистката партия. Почти същото, което съм слушал в речите, дето ме накарахте да ги изучавам.

— Да — съгласи се Клифтън. — Осиновяването е гвоздеят, на който сме закачили всичко останало. Нали знаеш, че очакваме не след дълго да предизвикаме вот на недоверие.

— Разбирам. Не можете да изпуснете този шанс да раздумкате тъпана. Всичко е както трябва, обаче…

— Обаче какво? Какво те безпокои?

— Ами… характеризацията. На няколко места трябва да сменят думи и изрази. Не звучат така, както той би го казал.

Корпсман експлодира с една дума, дето не й е мястото в присъствието на дама; аз студено го изгледах.

— Виж какво, Смайд — продължи той, — кой знае как би се изразил Бонфорте? Ти ли? Или човекът, който последните четири години му е писал речите?

Опитах се да си сдържа нервите; той имаше известни основания.

— Въпреки това — отвърнах, — случаят е от тези, когато един ред може на листа да изглежда добре, но не може да бъде произнесен добре. Господин Бонфорте е голям оратор, това вече го знам. Той е от ранга на Уебстър, Чърчил и Демостен — пищно великолепие, изразено с прости думи. Сега погледни тази дума „безкомпромисен“, дето два пъти си я използвал. Бих могъл да го произнеса, защото многосричковите думи са ми слабост; аз обичам да демонстрирам литературната си ерудиция. Само че господин Бонфорте би казал „упорит“, „инат“ или „твърдоглав“. И причината да го каже така е, естествено, защото тези думи предават емоциите много по-ефективно.