Двойна звезда [Double Star]

Това също бе подходящ момент да си затворя устата. В бара на „Каса Маняна“ рядко идват космонавти; хотелът не е от ония, които им допадат, а е и на доста мили от космодрума. Когато някой се напъха в земни дрехи, издири някое тъмно ъгълче в бара и възразява да го наричат космонавт, това си е негова работа. Аз самият избрах туй местенце, за да мога да виждам, без да ме виждат — по него време дължах малко пари тук-там, не кой знае колко, но достатъчно да се чувствам неудобно. Би трябвало да приема, че и той си има лични причини, и да ги уважа.

Само че гласовите ми струни си живееха свой собствен живот — свободен и независим.

— Не ми ги разправяй, спътниче — отговорих. — Ако ти си земен плъх, аз съм кметът на Тихо сити.1 Мога да се обзаложа, че си изпил повече пиене на Марс — добавих, като забелязах колко предпазливо вдига чашата си — издайнически жест, че е привикнал към ниска гравитация, — отколкото въобще някога си изпил на Земята.

— По-тихо приказвай! — отряза ме той, без да помръдне устни. — Откъде си толкова сигурен, че съм voyageur?2 Ти не ме познаваш.

— Извинявай — рекох. — Можеш да бъдеш каквото си искаш. Само че аз имам очи. Щом влезе и се издаде.

Той измърмори нещо под нос.

— Как?

— Не се тревожи. Съмнявам се дали някой друг го е забелязал. Просто аз виждам неща, които другите хора не виждат — и му подадох моята картичка едва ли не крадешком. Има само един Лоренцо Смайд — този от едноличната акционерна компания. Да, аз съм „Великият Лоренцо“ — стерео, записи, драматични пиеси — „Изключителен мим и мимикриращ артист“.

Той прочете картичката ми и я пъхна в джоба на ръкава си, което ме раздразни; тези картички ми бяха стрували доста пари — истинска имитация на ръчна гравюра.

— Ясно ми е какво искаш да кажеш — рече той тихо, — но какво не е наред в държането ми?

— Ще ти покажа — отвърнах. — Ще ида до вратата като някой земен плъх, а ще се върна така, както вървиш ти. Гледай — и го направих, като на връщане леко преувеличих походката му, за да може да улови разликата с нетренираните си очи — стъпалата се плъзгат леко над пода, сякаш отдолу са палубните плочи, тежестта — изнесена напред и балансирана от хълбоците, ръцете — леко напред и встрани от тялото, готови да сграбчат най-близкия предмет.

Има още дузина други детайли, които не могат да бъдат описани с думи; работата е там, че когато го правиш, трябва да бъдеш космонавт, тялото ти да е нащрек, а равновесието да е неосъзнавано — трябва да се вживееш в това. Градският жител цял живот върви слепешката по гладки подове — стабилни подове с нормална земна гравитация, и като едното нищо ще се спъне в някоя цигарена хартийка. Космонавтът обаче няма да го направи.

— Разбра ли какво имам предвид? — попитах, като се плъзнах на стола си.

— Май да — кисело призна той. — Наистина ли така вървя?

— Да.

— Хм… Може би ще трябва да взимам уроци при теб.

— Е, би могло и да е по-зле — признах аз.

Седеше и ме оглеждаше от горе до долу, а сетне започна да говори — после размисли и повика с пръст бармана да ни напълни пак чашите. Когато донесоха напитките, плати, изпи своята и с едно-единствено ловко движение се вдигна от мястото си.