Мъртви в Далас
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви в Далас». Краткое содержание книги:
Суки има голямо желание да помогне за разкриване убиеца на Лафайет, но Ерик моли нея и Бил да заминат за Далас, за да намерят безследно изчезнал вампир. Младата жена е задължена на Ерик и приема да участва в начинанието. Само че при едно условие: нито едно човешко същество да не пострада. Но по-лесно е да се даде обещание, отколкото да се изпълни. Особено когато наоколо има вампири, жадни за истинска кръв.
— Напротив. Убедена съм, че извършителят е избрал това място, за да изпрати послание на вампирите — отсече Келнър и веднага млъкна, сякаш съжаляваше за казаното. — А сега, ако ме извините…
— Разбира се, госпожо следовател — като зашеметен отвърна репортерът. — Е, Том — обърна се той към камерата, като че ли през нея можеше да види говорителя в студиото, — нещата добиват интересно развитие, не мислиш ли?
Много интересно, няма що!
Говорителят също усети, че репортерът говори глупости, и бързо премина към следващата новина.
Горкичката Бетани беше мъртва, а аз нямах с кого да си поговоря за това. Преглътнах сълзите си; дори не бях сигурна дали имам право да плача за това момиче. Но не можех да спра да се чудя какво ли се беше случило с Бетани Роджърс предишната вечер, след като бе изведена от вампирското гнездо. Ако нямаше следи от ухапване, значи не беше убита от вампири. Те не биха пропуснали случай да пийнат истинска кръв.
Настаних се на дивана, печална и подсмърчаща, и взех да ровя из чантата си в опит да открия молив. Накрая изрових един и се почесах с него под перуката. Главата вече ме сърбеше, макар че в хотела имаше централна климатична инсталация. След половин час на вратата се почука. Отново погледнах през шпионката. Отпред стоеше Артуро, преметнал дрехите през ръката си.
— Изберете си каквото желаете, останалите ще върнем обратно в магазина — каза той и ми ги подаде, като старателно избягваше да гледа перуката ми.
— Благодаря — отвърнах аз и му дадох бакшиш. Влизах в час с хотелските порядки удивително бързо.
Трябваше да побързам, иначе щях да закъснея за срещата с Айрес — новата играчка на Изабел. Съблякох халата и огледах какво ми е донесъл Артуро. Светлата прасковена блуза на кремави цветя щеше да свърши работа, а полата… я да видим… Очевидно не бе успял да намери дънкова, но имаше две в цвят каки. Пробвах едната; стоеше ми твърде предизвикателно за предстоящата задача. Втората, слава богу, пасваше идеално на образа, който исках да постигна. Обух равни сандали, сложих си обеци и бях готова за излизане. Имах дори стара сламена чанта, която идеално подхождаше на целия ми ансамбъл. Това всъщност беше собствената ми чанта, но щеше да ми свърши чудесна работа. Извадих отвътре всички лични вещи, които биха могли да издадат самоличността ми. Жалко, че не се бях сетила за това по-рано, а не в последната минута.
Излязох в пустия коридор, който изглеждаше досущ като предишната вечер. Липсата на огледала и прозорци създаваше усещането за затвор. Цветовата гама на интериора — тъмночервен килим и синьо-червено кремави тапети — само засилваше това чувство. Вратата на асансьора се отвори още щом докоснах бутона. Вътре нямаше дори музика. „Тихият пристан“ напълно заслужаваше името си.
Във фоайето стърчаха двама въоръжени пазачи, които не сваляха поглед от заключената входна врата. Монтирани на стената екрани показваха картина от тротоара пред входа и по-широк план на цялата улица.
Помислих си, че всеки момент се очаква сериозна атака, и заковах на място с разтуптяно сърце. Но секунди по-късно осъзнах, че това сигурно е обичайният вид на фоайето. Ето защо вампирите отсядаха в този безбожно скъп хотел. Никой не можеше да припари покрай пазачите и да стигне до асансьора. Никой не можеше да се вмъкне в стаите, където денем почиваха беззащитните вампири. Двамата охранители носеха черни хотелски униформи (чудна работа — всички смятаха, че любимият цвят на вампирите е черният). Приличаха ми на великани. И револверите им ми се сториха огромни, но какво ли разбирам аз от оръжия?
Мъжете ми хвърлиха по един поглед и отново се втренчиха пред себе си.
Дори служителите на рецепцията бяха въоръжени. На рафтовете зад тях имаше подредени пушки. Зачудих се колко далеч биха стигнали, за да защитят своите гости. Дали наистина биха стреляли по хора и как би се приело това от закона?
На едно от тапицираните кресла седеше мъж с очила. Трийсетинагодишен, висок и слаб като върлина, със светлоруса коса. Носеше костюм — лек летен костюм в цвят каки, — старомодна вратовръзка и мокасини. Миячът на чинии, без съмнение.
— Хюго Айрес? — попитах.
Той скочи от стола и протегна ръка за поздрав.
— Ти трябва да си… Суки? Но косата ти… снощи… не беше ли руса?
— И сега е руса. Това е перука.
— Изглежда съвсем като истинска.
— Радвам се да го чуя. Готов ли си?
— Колата ми е отвън. — Той ме докосна леко по гърба, за да ме упъти в правилната посока, сякаш нямаше да видя изхода и сама. Оцених любезността му, но не и неволния намек. Опитвах се да усетя съзнанието на Хюго. Не беше добър „предавател“.