Рифовете на космоса
- Автор: Пол Фредерик, Уилямсън Джак
- Серия: the starchild trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Мадански
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рифовете на космоса». Краткое содержание книги:
В същото време зад орбитата на Плутон са открити коралоподобни образования — Рифове — където има органичен живот. Но освен свободомислещите хора Машината също протяга пипалата си натам.
Дали Стивън Рейлънд ще успее да си възвърне паметта и да открие тайната на нереактивния двигател? И кой ще му помогне в неравната борба срещу Машината и нейните марионетки?
— Точно така — каза той. — Така би трябвало да бъде.
Разбира се, на практика не беше така. Планът знаеше вече всичко за тъканите на техните организми. Но мъжът се беше хванал за тази мисъл като удавник за сламка.
— Да, днес няма от какво да се страхуваме… — мърмореше той. — Сигурно някой непохватен глупак си е отрязал един-два пръста. Значи толкова и ще вземат… — Той учудено си погледна дланта. — Два пръста… Е, и? Може и без тях. Или пък ще трябва крак? Във всеки случай, първият път не взимат нищо сериозно, защото…
Вратата се отвори. Влезе млад, строен пазач. Явно скучаеше. Никакво съчувствие нямаше в погледа, който хвърли на чакащите.
— Екрот! — извика той, гледайки в списъка.
Мъжът до Рейлънд скочи.
— Аз!
— Тръгвай!
Бедният човечец въздъхна тежко, отчаяно погледна към Рейлънд и излезе.
Стивън седеше и чакаше.
Един по един извикаха „живите трупове“, за да може Планът да получи това, което му се полага. Рейлънд наблюдаваше как отиват към операционните зали. По-лесно е да мислиш за другите, отколкото за това, което ще се случи с теб самият. Излезе ветеранът с яркосините очи, съскащ с тръбите на дихателния си апарат, който му служеше за бял дроб. Излезе и младото момиче, чиято дясна половина беше странно плоска…
Извикаха Рейлънд предпоследен. Сестрата прочете името му и той стана. Чувстваше някаква неестествена лекота. Някъде в покрайнините на нервната система възникна странно тръпчиво усещане. Като че ли се раждаше болка, която не може да си намери определено място по тялото.
Какво ще вземат?
Крак?
Ръка?
Или някой вътрешен орган?
— Побързай! — подкани го сестрата.
Беше симпатична червенокоса девойка. Носеше венчална халка. Някъде имаше предан на Плана момък, който я гледа с любов и топлота. Тук тя се явяваше въплъщение на това, което след малко ще отреже от Реймънд някоя част от тялото му.
Той не мислеше за нищо. Механично крачеше зад медицинската сестра. Пулсът болезнено удряше в ушите. Цветовете бяха много ярки. Във въздуха се носеше тежък мирис на антисептични средства. След това синята стерилна светлина стана нетърпимо ярка.
Бяха влезли в малка операционна. Блестящият, хромиран хирургически стол заемаше основното място в центъра на стаята.
Реймънд облиза пресъхналите си устни.
Сестрата изведнъж се засмя.
— Божичко! Колко сте нервни всички! Още ли не си разбрал защо си тук?
Той кимна. Разбира се, знаеше. Но защо не виждаше никъде хирургически инструменти?
— Ето, че не си разбрал! — весело каза момичето. — Днес, приятелче, ще ти вземат само кръв. Всичко на всичко петстотин грама червена кръв. Е, следващият път може и да не е така.
Рейлънд легна по гръб. Тя го покри със стерилна мушама и го пристегна с турникет над лакътя на дясната ръка. Стив лежеше и гледаше как кръвта му тече в стъкленицата. Болка нямаше. Но той не намираше и нищо приятно в тази ситуация. В ръката му нещо пулсираше, сякаш предупреждаваше за предстоящата болка. От време на време тръбичката неприятно просъскваше. Звукът странно му напомняше за пробит сифон.
Сестрата излезе и остави сам. Странно, наоколо всичко замря…
И изведнъж мисълта му става ясна и отчетлива.
Беше съвършено спокоен.
Нещо повече — разбираше, че е спокоен.
И започна да осъзнава, че до сега е бил също спокоен, но по един невъзможен, глупав начин. И то от самото пристигане в „Рая“. Спокоен като всички останали. Ето обяснение за жизнерадостните закачки ветераните по стаите на „Президентите на Дикси“ — успокоението! Обаче това чувство не може да има естествен произход. Следователно е предизвикано от наркотици!
Рейлънд лежеше, гледаше стичащите се в съда капки кръв и се чудеше как до сега не е забелязал очевидната истина. Нали беше разгледал проблема от всички страни…
Наркотици!
Планът на Човека разбираше, че някаква част от човешкия мозък не се подчинява на здравия разум. Инстинктът за самосъхранение! Можеше ли Машината да рискува инстинктите да избухнат внезапно! Тя трябваше да е сигурна, че при всякакво настроение на винтчетата на Плана, изпратени в банките за органи, заплахата от разфасоване няма да предизвика взрив.
Затова Машината беше взела мерки. Най-простото средство — да натъпче обречените с транквилизатори. Как ли още никой не е забелязал?
Сестрата влезе и докато си тананикаше някаква мелодия, се зае да откача тръбичките. Внимателно извади иглата от вената и притисна на нейното място напоено със спирт памуче.
— Сгъни ръката!
Рейлънд се подчини.
Наркотици!
Това обяснява всичко. Ето защо внимателно обмислените планове на Д. У. Х. не са се осъществили. Докато съзреят окончателно, е изчезнало раздразнението, способно да ги реализира. Самият Рейлънд бе изгубил доста време напразно. Най-интересното бе как успя все пак да намери решението?