Рифовете на космоса
- Автор: Пол Фредерик, Уилямсън Джак
- Серия: the starchild trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Мадански
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рифовете на космоса». Краткое содержание книги:
В същото време зад орбитата на Плутон са открити коралоподобни образования — Рифове — където има органичен живот. Но освен свободомислещите хора Машината също протяга пипалата си натам.
Дали Стивън Рейлънд ще успее да си възвърне паметта и да открие тайната на нереактивния двигател? И кой ще му помогне в неравната борба срещу Машината и нейните марионетки?
Рейлънд седна на тревата до количката. Все още се чувстваше тъпо и не на място.
Къщата на Анжела се намираше на малка полянка. Около нея имаше обработени лехи. Цветя! Не беше забелязал, че около къщите има цветя.
— Понякога си мечтаех да те срещна — тихо промълви Анжела. — След всичко, което се случи…
— Какво се е случило? — дрезгаво запита Стив.
Тя наклони брадата си и се чу жуженето на мотор. Явно бархетния шал покриваше пулта за управление. Креслото се задвижи. Лицето на Анжела се оказа срещу това на Стив и тя го попита от упор:
— Не ми се сърдиш, нали?
— Ти просто си изпълнявала своите задължения — продума Рейлънд.
— Мъдра мисъл… Ех, Стив! Толкова се радвам да те видя отново! Трябва за много неща да поговорим. Заведи ме при езерото.
Почти три години Рейлънд се готвеше за повторна среща с Анжела. Но сега забрави всички тежки думи, които му идваха на ума през дългите нощи в лагера със строга изолация. Говореше глупости, смееха се и му беше приятно… Приятно! Но нали точно тя му надяна железния нашийник!
— Когато работиш за благото на Плана, винаги считаш, че си прав! — забеляза тя, сякаш прочете мислите му.
Спряха на брега на езерото.
— Вече не обръщам внимание на обръча — промърмори Стив, едва сподавяйки прозявката.
— Разбира се, Стив.
Той опря гръб в ствола на една палма.
— Никога не съм мислил, че ще мога. Един човек в лагера ми казваше, че ще свикна, а аз…
Той замълча и се намръщи.
— Какво му отговори, Стив?
— Отговорих му — бавно произнесе Рейлънд, — че никога няма да престана да ненавиждам железния нашийник, освен ако не умра или не се нагълтам с наркотици.
Анжела се усмихна със спокойствието на китайски философ.
Едва влязъл в стаята си, Рейлънд нетърпеливо запрелиства дневника на бившия обитател на леглото. Имаше една записка, която много искаше да препрочете.
„Това е коварно място. Атмосферата, Бог знае защо, е толкова спокойна… Все за развлечения мислиш. Да върви всичко, както досега. Кейлън се върна от клиниката. Подсмива се. Сестрата му разказала виц. И той се смее, а двете му очи ги няма!“
Два дни по-късно:
„Вчера ми взеха и втория крак. Боли, но хапчетата помагат. Чудя се само, защо се отнасям толкова равнодушно към всичко? Спомням си за Кейлън.“
Рейлънд се намръщи, затвори тетрадката и отиде на вечерна проверка. Останалите „Президенти на Дикси“ вече бяха там и го поздравиха без особена радост. Той отлично разбираше каква е работата. Не харесваха разни новобранци да пренебрегват обществения живот в къщата. Но в момента дори и охраната не го интересуваше. Пазачите си вървяха между редиците и си четяха списъците…
Рейлънд мислеше за нещо много, много важно. Беше абсолютно уверен, че съзнанието му е ясно, както преди, но вече не обръщаше внимание на нашийника. Трябваше да направи някакво заключение, като съпостави този факт с написаното в дневника.
Какво заключение?
— Казах, да вървим!
Раздразненият тон на пазача върна Стив към действителността.
— Аз ли? Мен ли извикахте?
— Точно тебе! Отиваме в банката на тъкани!
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Групата на извиканите за утилизация чакаше пред асансьора.
Човекът до Рейлънд нещо си шепнеше под носа и гледаше към вратата на асансьора, сякаш беше портала на ада. Той забеляза, че Стив го гледа и криво се усмихна.
— За път, а? И аз. Дано първият път не вземат много.
— Хайде, мърдайте! — започна да ги подканя пазача, след като отвори вратата. — Влизайте! По-бързо!
Асансьорът стремително се спусна и ги стовари в някаква подземна зала. На стената премигваха луминисцентни лампи, въздухът бучеше във вентилаторите.
Охраната им заповяда да седнат на дългите дървени пейки. „Чакалнята“ изглеждаше доста просторна, макар че в нея седяха двадесетина „живи трупа“. Реймънд се зае да ги разглежда. Някои все още бяха цели, но болшинството носеше белези от предишни операции. Някои имаха по толкова протези, че беше чудно какво още можеха да смъкнат от тях хирурзите.
Нервният мъж приседна до Реймънд и зашепна в ухото му:
— Разбирате ли, първият път няма да вземат кой знае колко… така мисля… Защо? Ами ако тъканите ви се присаждат лошо? Тогава първо ще направят един-два опита и ще видят как вървят работите… и чак след това ще започнат основната операция… в това съм абсолютно сигурен…
Той млъкна, защото вратата се отвори. Гледаше като давещо се коте. Влезе една сестра, без да им обръща никакво внимание. Рейлънд побърза да успокои изплашения човек, за да се отвлече от собствените си грижи.