Исторически новели

Най-сетне, на двадесетия месец, се случило чудновато нещо със Зопир, сина на Мегабикс — единия от седемте перси, убили мага. Едно негово товарно муле родило. Не повярвал Зопир, когато му казали, отишъл и видял с очите си муленцето, после наредил на слугите, които били свидетели, никому повече да не обаждат за станалото, а сам седнал да поумува. Сещайки се за думите, изречени от вавилонеца в началото на обсадата — „когато мулетата вземат да раждат, тогава чак ще превземете града ни“, Зопир решил, че при тия пророчески слова на Вавилон му предстояло вече да падне.

Защото неговото муле родило, а човекът се бил изразил така явно с божие участие.

Предусетил веднъж, че Вавилон е обречен на падане, Зопир отишъл при Дарий и го попитал толкова ли много държи на превземането на града. Когато узнава, че царят придава голямо значение на това, Зопир се заема да реши как собствено да го постигне и как той самият да стане човекът, превзел Вавилон. А особено в Персия заслугите много се ценят за възхода във величие. И тъй, другояче нямало да е по силите му да овладее града, размислил той, освен като се обезобрази сам и забегне при неприятеля. Без много повече да му мисли, той се подлага на непоправимо обезобразяване — отрязва ушите и носа си, остригва косите си, бичува се и се явява в този вид сетне пред Дарий.

Силно се ужасил Дарий, като видял своя пръв мъж обезобразен, ахнал и скокнал от трона, после попитал кой го е обезобразил и за какво провинение. Зопир отвърнал: „Че кой, ако не ти, би могъл така да ме подреди? Но аз пострадах, царю, от моята собствена ръка, не от чужда. И посегнах на себе си, понеже повече не можех да гледам как вавилонците се присмиват над персите.“ „Нещастнико — му рекъл Дарий, — ти сложи най-хубавото име на най-грозното деяние, когато каза, че си се осакатил жестоко заради успеха на обсадата. Как тъй, глупецо, твоето обезобразяване ще накара враговете да сложат по-скоро оръжие? Трябва да ти е изхвръкнал умът, щом сам си похабил себе си.“ „Ти нямаше да ме оставиш да го сторя — отвърнал другият, — ако ти бях казал. Затова действах на своя глава и сега, стига да не се получи провал от твоя страна, ще превземем най-сетне Вавилон. Тъй, както ме гледаш, ще избягам в града при неприятеля и като кажа, че съм пострадал от теб, мисля, че те ще повярват и ще ми поверят войска. А пък ти брой дните от моето влизане в крепостта и на десетия ден оттогава разположи при портите на Семирамида хиляда от ония войници, чиято гибел не би била загуба за теб. Сетне изчакай още седем дни и ми постави други две хиляди при Ниневийските порти. Нека минат още двадесет дни и тогава докарай нови четири хиляди при Халдейските врати, но и тия последните, пък и предишните, не трябва да имат друго с какво да се бранят освен мечове — те могат да им останат. А след двадесетия ден заповядай на цялата армия да нападне крепостта от вси страни. Задели за мен само две дружини перси и остави едната при вратите на Бел, другата — при Кисийските. Защото, ако не се лъжа, вавилонците, като ме видят, че удържам големи победи, ще ми поверят всичко — и ключовете за вратите дори. Оттам нататък ние с персите ще се погрижим да свършим каквото трябва.“ След тая поръка Зопир се завтекъл към стените на крепостта и като същински беглец, често се обръщал да поглежда назад. Наредените на стража по кулите войници го забелязали, спуснали се долу и като пооткрехнали малко едната врата, го попитали кой е и какво е дошъл да дири. А той им отвърнал, че името му е Зопир и търси прибежище в града. Щом чули това, пазачите на вратите го отвели пред вавилонското събрание и той, изправен пред старейшините, заоплаквал своята участ, говорейки, че бил пострадал от Дарий и че бил наказан само задето продумал да се вдигне обсадата, когато вече не се очертавал път за превземане на града. „Затова — продължил той — моето идване сега ще е от най-голяма полза за вас, вавилонци, а за Дарий и персите — от най-голяма вреда. Да, той ще ми плати за това, дето се погаври така с мен: аз зная всички ходове на неговите мисли.“ Това били думите му. Тогава вавилонците, като гледали окаяния вид на тъй високопоставения персиец — ушите и носът му отрязани, гърбът му накървавен от камшици, — напълно уверени, че говори истината и че е дошъл за съюзник, се показали готови да му предоставят каквото поиска. А той поискал войска. И щом я получил от тях, постъпил точно както се били договорили с Дарий: на десетия ден извел вавилонската войска, обкръжил хилядата перси, които бил поръчал на Дарий да прати, и ги избил до крак. Като видели, че делата му отговарят на думите, вавилонците, предоволни, били повече от склонни да поверят всичко в негови ръце. Но той почакал да минат уречените дни. Тогава за втори път излязъл с една вавилонска дружина и избил двете хиляди Дарневи войници. След този нов подвиг похвалите за Зопир не слизали от устата на вавилонците. А той, изчаквайки отново да изтече определеното време, извел войска на уреченото място, обкръжил четирите хиляди и ги избил и тях. След като удържал тая победа, Зопир вече бил всичко за вавилонците и те му поверили командването на цялата си армия, както и ключовете на крепостта.