Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Червеното слънце се спусна отвъд хълмовете зад тях, настъпи вечерта и едва тогава те се върнаха към друма в края на дългата равнина. Няколко мили пътят бе вървял право, но тук се отклоняваше наляво и слизаше в низините на Йейл, за да продължи към Стъблино; една пътека се отделяше надясно, лъкатушеше през старата дъбова гора и отиваше към Горски дом.
— Тъкмо път за нас — каза Фродо.
Близо до кръстопътя откриха грамадно корубесто дърво — то бе още живо и разлистено по вейките, израсли около чекорите от отдавна прекършени клони. Откъм невидимата от пътя страна широка пукнатина откриваше достъп до хралупата. Хобитите пропълзяха вътре и седнаха върху постилката от сухи листа и прогнило дърво. Отмориха се и похапнаха, като разговаряха тихичко и навремени се ослушваха.
По мръкнало изпълзяха от хралупата. Западният вятър въздишаше в клоните. Листата шепнеха. Скоро пътят постепенно взе да потъва в здрача. Над дърветата пред тях една звезда изгря в тъмнеещото небе на изток. За да си вдъхват смелост, те крачеха рамо до рамо и стъпваха в крак. Малко по малко звездите се множаха, разгаряха се и тревогата напусна пътниците. Вече не се ослушваха за тропот на копита. Започнаха да си тананикат — хобитите имат такъв обичай, когато са на път и особено, когато нощем наближават дома си. В подобни случаи повечето хобити предпочитат песнички за вечеря или постеля, но тези тук подеха походна песен (макар, естествено, и тя да не бе лишена от намеци за вечеря и постеля). Билбо Торбинс бе пригодил думите към една мелодия, по-стара от хълмовете, и бе научил Фродо да я пее, докато се разхождаха по пътеките из долината на Рекичката и си говореха за Приключения.
Песента свърши.
— А сега — в постеля! А сега — в постеля! — гръмогласно пропя Пипин.
— Тихо! — каза Фродо. — Май пак чувам копита. Тримата спряха изведнъж и застинаха безшумни като сенки на дървета. Ослушаха се. Някъде назад по пътя отекваха копита, но тропотът долиташе по вятъра — бавен и отчетлив. Пъргаво и тихо хобитите се измъкнаха от пътеката и изтичаха към дълбоката сянка на дъбовете.
— Да не се отдалечаваме много — каза Фродо. — Не желая да ме видят, но искам да разбера дали това е друг Черен конник.
— Добре! — съгласи се Пипин. — Само не забравяй, че може да ни подуши!
Тропотът наближаваше. Нямаха време да търсят по-добро скривалище от мрака под дърветата. Сам и Пипин приклекнаха зад един голям пън, а Фродо пропълзя няколко ярда към пътя. Виждаше го бледо-сив, като ивица чезнеща светлина сред гората. Високо горе звездите се рояха в мътното небе, но нямаше луна.
Копитата замлъкнаха. Фродо зърна как нещо тъмно пресече по-светлата пролука между две дървета, после спря. Напомняше мрачен конски силует, воден от по-дребна черна сянка. Близо до мястото, откъдето бяха напуснали пътеката, черната сянка се наклони на едната страна, после на другата. На Фродо му се стори, че чува сумтене. Сянката се приведе към земята и запълзя към него.
Отново го обхвана желанието да надене Пръстена, но този път то бе много по-силно. Толкова силно, че преди да се усети, ръката му вече бърникаше из джоба. Ала в този миг долетяха песни, примесени със смях. Черната сянка се изправи и отстъпи. Яхнала призрачния си кон, тя сякаш се стопи в мрака оттатък пътя. Фродо си пое дъх.
— Елфи! — възкликна Сам с дрезгав шепот. — Елфи, сър! Ако не го бяха дръпнали, щеше да изскочи от дърветата и да се втурне към гласовете.
— Да, елфи са — каза Фродо. — Човек може понякога да ги срещне из Горски предел. Те не живеят в Графството, но напролет и наесен дохождат насам от далечните си земи отвъд Стражевите хълмове. И добре, че дохождат! Вие не видяхте, но Черния конник бе спрял тук и тъкмо пълзеше към мен, когато започна песента. Щом чу гласовете, незабавно се измъкна.