Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Поеха по пътеката на запад. После я изоставиха и възвиха наляво през нивята. Крачеха в колона покрай плетища и шубраци, а наоколо нощта се сгъстяваше. В тъмните си наметки бяха като невидими, сякаш носеха вълшебни пръстени. И тримата бяха хобити, при това се стараеха да пазят тишина, да не издават даже звук, какъвто би доловил някой хобит. Дори зверчетата в полята и горите едва ги усещаха.
По-нататък по тясно дъсчено мостче пресякоха Рекичката западно от Хобитово. Тук потокът изтъняваше като нагъната черна панделка, обградена с приведени елши. Една-две мили по на юг протичаха през широкия път, идещ от Моста на Брендивин; сега те се намираха в Туков край и като завиха на югоизток, се упътиха към Зелените хълмове. Преди да се изкатерят по първите склонове, погледнаха назад и в далечината съзряха лампите на Хобитово, които примигваха сред тихата долина. Тя скоро изчезна в тъмните дипли на местността, а после се скри и Крайречкино с мрачното си езеро. Когато светлините на последната ферма се изгубиха далече назад сред дърветата, Фродо се обърна и размаха ръка за сбогом.
— Питам се дали някога отново ще видя тази долина — спокойно изрече той.
След около три часа път спряха да починат. Нощта бе ясна, хладна и звездна, но откъм потоците и ниските ливади по склоновете пропълзяваха парцаливи мъгли. Разлюляни от лекия вятър над главите им, тънкоклонестите брези се преплитаха в черна мрежа на бледия фон на небето. Вечеряха много оскъдно (за хобити) и отново поеха напред. Скоро се натъкнаха на тесен път, който криволичеше нагоре-надолу и сивотата му чезнеше в мрака — това бе пътят за Горски дом, Стъблино и Сала при Фукови оврази. Той се отклоняваше от шосето в долината на Рекичката и се виеше по склоновете на Зелените хълмове към Горски предел — едно диво кътче на Източната околия.
След малко навлязоха в закътана просека сред високите дървета, шушнещи със сухите си листа. Стана много тъмно. Вече бяха надалеч от любопитни уши и взеха да разговарят и да си тананикат в хор. Но по едно време млъкнаха и Пипин взе да изостава. Накрая, тъкмо преди да изкачат някакъв стръмен склон, той спря и се прозина.
— Толкова ми се спи, че скоро ще се просна на пътя. На крак ли смятате да дремете? Наближава полунощ.
— Мислех, че обичаш да се разхождаш по тъмно — каза Фродо. — Но няма закъде да бързаме. Мери ще ни чака вдругиден, значи ни остават близо два дни. Само да видим удобно място, и ще спрем.
— Вятърът е западен — обади се Сам. — От другата страна на тоя хълм ще намерим закътано и доста уютно местенце, сър. Ако не ме лъже паметта, тук насреща има суха елова гора.
Сам отлично познаваше местността в кръг от двадесет мили около Хобитово, но географските му познания свършваха дотам.
Еловата горичка се появи веднага щом стигнаха билото. Тримата изоставиха пътя, навлязоха в дъхащите на смола дълбоки сенки сред дърветата и взеха да събират сухи съчки и шишарки за огъня. Скоро пламъците весело запращяха в подножието на една клонеста ела и пътниците поседяха край тях, докато заклюмаха. Тогава се настаниха между корените на голямото дърво, омотаха се с наметки и одеяла и скоро заспаха. Не оставиха пазач: дори Фродо още не подозираше заплахи тук, насред Графството. Когато огънят изгасна, няколко животинки дойдоха да ги погледат. Една лисица, която пресичаше гората по своя си работа, спря за малко и подуши миризмата.
„Хобити! — рече си тя. — И таз добра! Вече се носят странни слухове за тоя край, но не съм чувала някой хобит да спи на открито, под дърветата. И то не един, ами трима! Да се чудиш и маеш.“
Тя бе съвършено права, но така и не узна това.
Утрото изгря дрезгаво и влажно. Фродо се събуди пръв и откри, че един корен е издълбал дупка в гърба му, а вратът му е схванат. „Разходка за удоволствие! Защо ли не тръгнах с каруцата? — помисли си той както винаги в началото на пътешествията си. — И всичките ми хубави пухени дюшеци са продадени на Влачи-Торбинсови! Ей такива корени заслужават!“
Той се протегна и извика:
— Събудете се, хобити! Утрото е прекрасно!
— Какво му е прекрасното? — промърмори Пипин, надничайки с едно око над ръба на одеялото. — Сам! Закуската да е готова за девет и половина! Стопли ли вода за банята?
Съненият Сам скочи на крака.
— Не, сър, още не съм, сър!
Фродо изтъркаля Пипин от одеялата и се отдалечи към края на горичката. На изток червеното слънце изплуваше от гъстите мъгли, залели света. Напръскани с пурпур и злато, есенните дървета сякаш се бяха откъснали от корените си и се полюшваха в призрачно море. Отляво, малко по-долу, стръмният път потъваше в дола.