Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Гората наоколо се сгъсти, дърветата тук бяха по-млади и плътно сбити едно до друго, а когато пътеката се спусна в гънката между хълмовете, от двете им страни се издигнаха склонове, обрасли с лещаци. Най-сетне елфите се отклониха от пътя. Отдясно, почти невидима сред гъсталака, се криеше зелена просека; лъкатушейки, тя ги поведе по гористите склонове до върха на хълма, извисен над крайречните низини. Внезапно напуснаха сянката на дърветата и пред тях се разкри посивяла в нощта широка поляна. От три страни я ограждаше гората, но на изток се спускаше стръмен склон и короните на дърветата, растящи в подножието му, се полюшваха ниско долу. Отвъд тях лежаха низините, смътни и плоски под звездния светлик. По-наблизо, в селцето Горски дом, блещукаха няколко светлинки.
Елфите насядаха по тревата и тихичко си заговориха; вече не обръщаха никакво внимание на хобитите. Фродо и спътниците му се омотаха с наметки и одеяла и потънаха в дрямка. Нощта напредна, светлинките в долината изгаснаха. Положил глава на една зелена могилка, Пипин заспа.
Високо в небето на изток потрепваше Ремират, Звездната мрежа над мъглите бавно изплува червеният Боргил, грейнал като огнен рубин. После вятърът се обърна, отдръпна като воал мъглите и иззад границите на света се извиси Небесният меченосец, Менелвагор със сияйния си пояс. Всички елфи запяха. Изведнъж под дърветата лумна буен червен огън.
— Елате! — викнаха елфите на хобитите. — Елате, време е за разговор и веселба!
Пипин седна, разтърка очи и потрепера.
— В залата има огън и храна за гладни гости — подхвърли един елф, застанал край него.
Към южния си край зелената морава проникваше в гората и се превръщаше в просторна зала под свода на дървесните корони. От двете страни мощните стъбла се редяха като колони. В средата пламтеше огън, а по живите стълбове спокойно горяха златисти и сребърни светлини на факлите. Елфите бяха насядали край огъня — на тревата или върху стари пънове. Някои сновяха насам-натам, разнасяха чаши и наливаха напитки; други носеха подноси и блюда, отрупани с ястия.
— Оскъдна е трапезата — казаха те на хобитите, — защото лагеруваме сред зелените гори, далеч от роден дом. Ако някога ни дойдете на гости, ще ви приемем по-добре.
— А според мен съвсем не е зле за отпразнуване на рожден ден — каза Фродо.
По-късно Пипин трудно си припомняше блюдата и напитките, защото спомените му бяха препълнени със сиянието по лицата на елфите, със звучните им гласове — тъй различни и тъй прекрасни, че не знаеше буден ли е, или сънува. Но все пак си спомняше хляба — по-вкусен от чудесна бяла погача в устата на умиращия от глад; имаше и плодове — сладки като горски ягоди и по-сочни от грижливо отглежданите градински дарове; пресуши чаша, пълна с ароматна течност, хладна като бистър извор и златиста като летен следобед.
До края на живота си Сам не успя нито да опише с думи, нито пък ясно да си представи какво е усещал или мислил през тази нощ, макар че тя остана в паметта му като едно от главните събития в неговия живот. Най-успешният му израз беше: „Ами, сър, ако можех да отгледам такива ябълки, бих се нарекъл градинар. Но песните наистина ми тегнаха на сърцето, ако разбирате какво искам да кажа.“
Фродо седеше, ядеше, пиеше и бъбреше с наслаждение, но умът му все се въртеше около изречените думи. Той поназнайваше нещичко от елфическия език и жадно се вслушваше. От време на време разговаряше с тия, които го гощаваха, и благодареше на техния език. Те се усмихваха и отвръщаха през смях: „Ето същински бисер сред хобитите!“
По някое време Пипин заспа. Елфите го вдигнаха и го отнесоха в една беседка под дърветата; там, положен на мека постеля, той прекара остатъка от нощта. Сам отказа да напусне господаря си. Когато отнесоха Пипин, той се сви край краката на Фродо, докато клюмна и затвори очи. Фродо дълго остана буден, увлечен в разговор с Гилдор.
Разговаряха за много неща, стари и нови. Фродо зададе на Гилдор безброй въпроси за събитията по широкия свят извън Графството. Вестите бяха предимно печални и злокобни: за надвисващия мрак, за войните на хората и бягството на елфите. Най-сетне Фродо зададе въпроса, който му тегнеше на сърцето:
— Кажи ми, Гилдор, виждал ли си Билбо, откакто ни напусна?
— Да — усмихна се Гилдор. — Два пъти. Точно на това място се сбогувахме с него. Но го видях и още веднъж, далеч оттук. Той не каза нищо повече за Билбо и Фродо замълча.