Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
— Кихару от Шимбаши, банзай!
Прозорците на съседите се отваряха, подаваха се сънени физиономии. Най-любопитните слизаха на улицата и баба започваше да крещи и да им се моли поне да не викат „Банзай“. Прекрасно време…
Младите журналисти тъкмо бяха завършили университета и по-възрастните им колеги се опитваха да ги въведат в изкуството да водят изискани разговори.
След четиридесет и пет години, когато обменях спомени с някои от господата, не можахме да разберем как сме си позволявали да се храним в Цукиджи или в ресторант „Каваки“ в Шимбаши, след като никой от тях не печелеше повече от 69 йени месечно.
Собственичката на „Каваки“ не ни искаше пари. Тогава това се наричаше „раздаване на лаврови клонки в аванс“.
— Сигурно Янакен е плащал понякога и за нас.
— Касугано Цубоне имаше повече пари и сигурно е плащал и за нас.
— Компару получаваше големи хонорари и сигурно ни е плащал сметките. — Такива бяха предположенията им.
— Аз никога не съм плащал — похвали се един. Във всеки случай никой не знаеше истината. Отговорът на този въпрос е в понятието „раздаване на лаврови клонки в аванс“.
Когато искаха да си платят сметката в ресторанта, младите чиновници от външно министерство често чуваха отговора:
— Ще си платите, когато станете външен министър.
В „Каваки“ работеше младата прислужница Омийо-чан, дошла от Кавагое. Всички я харесваха и я наричаха „малката от Кавагое“. Оками-сан й обяснила системата, след което момичето попитало един гост кога най-после ще стане директор.
Сметките се изплащаха веднъж в годината, по-точно преди настъпването на новата година. Придружена от една слугиня, натоварена с бутилки „Джони Уокър“, собственичката обикаляше клиентите, за да им благодари. Това е типично за някогашните нрави и няма нищо общо с днешните.
Многообещаващите млади мъже имаха право да се хранят на кредит. Собственичката беше уверена, че след двадесет години, когато станат министри и директори, те ще й се отплатят с лихвите. Тъй като се чувстваха задължени към нея, те намираха най-различни начини, за да я компенсират. Така беше някога…
Днес клиентите се оплакват, че в баровете отказват да ги обслужват, когато не са плащали една седмица. Други времена, други нрави.
На това място се сещам, че някога представата за депутатите беше съвсем различна от днешната. Ако някой от познатите им станеше депутат, хората казваха, че „никой разумен човек не би направил такова нещо“ или че „този си е загубил къщата и двора“. Да станеш политик, означаваше да инвестираш цялото си имущество. Никой не можеше да си представи, че политиците печелят пари.
Днес е съвсем друго. Мисля, че няма друга страна в света, която да е претърпяла такива коренни промени за последните петдесет години.
Що се отнася до „аванса срещу бъдеща слава“, след години, когато отидох в Америка, научих нещо много интересно.
Прочетох биографията на Сами Дейвис Джуниър. По онова време известните английски артисти Лорънс Харви, Стенли Бейкър, Ричард Бъртън и Джак Хоукинс били в самото начало на кариерата си. Когато били без работа, те се събирали в малкото кафене „С. и Ф.“ в лондонския Уест Енд. Когато някой спечелел пари, канел приятелите си в клуба „Белия слон“, който бил първокласно заведение.
Когато станали звезди, те останали верни на своя клуб и го посещавали при всеки удобен случай, за да се отплатят на персонала за доброто отношение. Защото, когато били бедни, в клуба почти винаги „забравяли“ да им представят сметката. „Забравените“ сметки от миналото по-късно били изплатени многократно. Останах възхитена, че системата на „лаври в аванс“ е съществувала не само в Япония, но и в Англия.
Театър кабуки
Когато английската аристократка лейди Б., вече възрастна дама, посети Япония с осемнадесет– или деветнадесетгодишната си внучка, английският ми вече се беше подобрил значително.
Днес непременно щяха да ги нарекат ВИП гости. Инумаро Тецузо от хотел „Империал“ ми се обади лично, защото дамата пожелала да й организират „Geisha girl party“, като поканила десетина гости, все чужденци, служители в английското посолство и други, в ресторант „Шинкираку“. Г-н Инумару от „Империал“ също присъстваше на приема, а Кофуми представи прекрасния танц „В храма Дойо“ (Дойойи). Приемът мина успешно и всички се забавляваха много добре.