Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Роппа и Акира се нахвърляха жадно върху дневното меню (супа, салата и стек или фрикадели) и не оставяха нито трохичка, но след час заявяваха, че са гладни и трябва да отидем у нас, за да ядем охацуке.
Юн и Данширо се опитваха да измислят нещо, тъй като дневното меню в „Мон ами“ никога не стигаше. Скоро откриха руски ресторант в Шибую, където за пет йени сервираха огромни порции. Първо пикантна руска чорба, след нея голямо шишче с парченца месо и зеленчуци, към него пилаф със стафиди и различни добавки.
— Не се бойте, аз ще си платя — казваше Акира, защото всеки си вземаше по две супи, четири шишчета и два пъти ориз. Най-после заситени, ние напускахме доволно ресторанта и Акира казваше:
— Няма ли да отидем у Кихару да ядем охацуке?
Всички избухваха в смях, защото беше все едно и също. Роппа и Акира бяха дебели почти колкото огромния хавайски сумист Такамияма.
Беше прекрасно да си млад. Всеки — все едно дали дипломат, артист, певец или гейша — имаше своята мечта. Като размишлявам днес за онези дни, имам чувството, че съм говорила невероятни глупости, но се извинявам с това, че бях най-младата и всички ме глезеха.
Когато през май 1936 година избухна скандалът с Абе Сада, чиято история беше увековечена от режисьора Ошима във филма „В царството на чувствата“, в нашия малък кръг избухна бунт…
Собственичката на ресторанта „Кувана“ в Кобикичо пътувала с такси по улица „Шова“. Точно тази вечер полицията трябвало да арестува Абе Сада и затворила улиците. При важни преследвания полицията вдигаше големи фенери и спираше всички пътници и превозни средства.
Собственичката на „Кувана“ беше почти на същата възраст като Абе Сада, освен това беше известна красавица. Спрели таксито и й наредили да каже името си.
— Абе Садако — отговорила най-спокойно тя и веднага я отвели в полицията.
— Аз само им казах името си — оплакваше се по-късно тя.
За известно време един от честите ми гости беше Жинтай Ванг от Пекин. Изключително красив мъж около петдесетте. Очевидно беше важна птица в политиката. Участваше във всички банкети, освен това често канеше гейшите Ячийоко и Момоко на обед в хотел „Империал“.
Той беше следвал немско право в Императорския университет в Токио и говореше японски като истински японец. Веднъж държа реч на мандарин, мисля, че беше във вилата „Склонът на камелиите“, и аз бях възхитена от мелодичния, красив език. Точният мандарин е наистина прекрасен.
След завръщането си в Пекин той на няколко пъти ме покани да му гостувам. Ненапразно наричат Китай „Царството на знаците“. Писмата му бяха написани с прекрасен почерк и всеки отделен знак можеше да ми служи като образец за упражнение. Винаги когато идваше в Япония, той ми носеше нещо необичайно.
Подаряваше ми ахати и смарагди и аз поръчвах да ми изработват украшения за коса и брошки за колана. Подари ми също тежък китайски брокат с кармезиновочервен цвят, извезан с птици и цветя, и аз го използвах, за да си направя оби, който ми донесе много комплименти.
„Пекин през есента е най-прекрасното, което можеш да си представиш. Непременно ела“ — писа ми той. Имах голямо желание да го посетя, но баба ме разубеждаваше:
— В Китай непременно ще те убият! — И решително ми забрани да пътувам.
По-късно разбрах, че Ван е загинал през войната при нещастни обстоятелства. Тъй като беше единственият китаец, когото познавах, останах с впечатлението, че китайските интелектуалци са изключителни личности.
Има още много хора от онези години, които са останали в спомените ми.
Една от тях беше журналистката Гуен от Детройт. Макар и жена, тя беше изключителен специалист и колегите й я уважаваха. Станахме близки приятелки, срещахме се често и предприемахме интересни неща заедно. Още пазя една снимка, на която съм облечена с нейните дрехи, а тя носи моето кимоно.
След войната Гуен се върна в Япония и ми помогна много да преживея онези мъчителни дни. Малко преди края на войната станала катастрофа с колата, в която пътувала, и едната половина на лицето й била обезобразена. В Детройт й направили пластична операция, но тъй като помнех красивата Гуен отпреди войната, за мен беше много болезнено да я гледам така.
През 1939–1940 година броят на чуждестранните гости намаля драстично. Малко преди това в Япония беше пристигнал един английски журналист, Х. Тилтман, който остана завинаги там. Макар че по време на войната се прибра в родината си, след това той дойде отново в Япония и остана там до смъртта си.