Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Орденът, който му беше връчен от Тенно, беше голямата му гордост. Почти до деветдесетгодишната си възраст Тилтман живя в хотел „Империал“. Той също ми помогна много да оцелея след войната. На задната страна на една негова снимка пред хотела, в който живееше, е написано: „На госпожица Кихару, която никога не ми се обажда. 1937.“ Аз не смеех да му се обадя в хотела и да се срещна насаме с него. Във всеки случай в книгата му бяха публикувани много мои снимки. Доколкото си спомням, книгата излезе през 1938 година.
— Изключително! Кихару се появява в една книга с Негово величество. Тилтман със сигурност е влюбен в теб — смееше ми се Мацуи Суисей, но аз не забелязвах никакви признаци на влюбеност.
Снимките ме показват вкъщи как се гримирам, как се обличам и как отивам на прием. Тогава за японците беше немислимо да се появят в една книга с императорското семейство, но този път никой не протестира, защото авторът беше чужденец.
Тилтман и Фудживара Йошие бяха единствените гости, които останаха до смъртта си в хотел „Империал“.
Спомням си много добре д-р Е. от Бостънския музей. Много любезен господин, който посети Япония няколко пъти. Винаги, когато ме виждаше, той ме прегръщаше и ме наричаше „японската ми дъщеря“. Идваше винаги с г-н Томита, чиято жена беше американка.
Г-н Томита беше дясната ръка на доктора. След войната в Чикаго, Ню Йорк, Вашингтон и Бостън бяха изложени много ценни японски произведения на изкуството. Музеят на изкуството в Ню Йорк беше събрал доста интересни японски творби още по времето, когато японското изкуство беше почти неизвестно в чужбина. Това се дължи главно на д-р Е. и г-н Томита.
Аванс срещу бъдеща слава
В миналото държавните служители и журналистите бяха в много добри отношения помежду си. Младите журналисти, които отговаряха за външното и финансовото министерство, и служителите в тези министерства организираха общи пиршества.
Зад храма на Хонган в Цукиджи се намираше чайната „Каваки“, в която се срещаха много млади хора.
Вероятно е малко неучтиво да го кажа, но нито един от тях не беше особено богат. Ангажиментите с тях ми доставяха голямо удоволствие. Официалните приеми бяха до 21 ч., след това посещавах забавите на тези господа, които бяха най-приятното развлечение.
— Здравей, Кихару, вече ти поръчах шницели кацудон — посрещаше ме г-н Янагисава. Това беше любимото ядене на младите държавни служители и обикновено се поръчваше в ресторант „Гомангоку“. Често ядяхме и мезокко-домбури — вътрешности на змиорка върху плато от ориз, поръчани от Миякава. Играехме на шаради и много други игри. Всички ние, Фукувака-чан, Койку-чан и аз, бяхме млади и се забавлявахме необезпокоявани от присъствието на строгите възрастни гейши.
Посещавахме заедно къщата на призраците в парка „Лунни цветя“ в Цуруми. Тя беше отворена само през лятото и беше наистина страшна. Когато вървяхме по тъмния коридор, по лицата ни полепваше хлъзгава, гадна маса, а от невидим кладенец долиташе ужасяващ глас: „Чакайте!“. Появяваше се призрак. Пред тоалетната стоеше мъж, който се обръщаше и цялото му лице беше обляно в кръв… наистина призрачно. Всички пищяха от ужас. Койку-чан се държеше здраво за мен.
— Жалко, че момичетата се хващат все една за друга. Следващия път, когато видите призрак, хванете се за мен — предлагаше г-н Оида.
Едно от любимите ни занимания беше да се „смеем“. (На тайния ни език това означаваше да отмъкваме разни неща от ресторантите. Както и да го наричахме, това си беше чиста кражба.)
Разбира се, на следващия ден връщахме всичко, което бяхме взели. Колкото повече солници и канички отмъквахме от ресторант „Шисейдо“, толкова по-велики се чувствахме. Най-сръчен винаги беше г-н Оида. През зимата носеше широка пелерина и веднъж успя да измъкне дори огромно растение в саксия от „Сембикия“.
Никой не можа да разбере как го е направил. Кражбите на чинии и купи не представляваха трудност за него. Разбира се, на следващия ден връщаше откраднатото. Домакинът на „Сембикия“ не можеше да се начуди как гостът бе успял да изнесе навън растението и го гледаше с искрено уважение. Г-н Оида, увит в пелерината си, се пръскаше от гордост. Още по-весело ставаше, когато към нас се присъединяваха Фурувака Роппа и Мацуи Суисей.
Прибирахме се късно през нощта и господата винаги ме изпращаха. Крачехме в редица по улиците и естествено правехме много глупости. Веднъж свалихме табелата на една акушерка и я окачихме пред магазин за зеленчуци, друг път сменихме табелите на магазин за китайски лекарства и дюкянче за захарни изделия, на следващата нощ подменихме табелата на масажист с тази на пералня. Вярно, глупави номера, но ние се забавлявахме разкошно. Когато стигахме пред нашата къща, петимата се строяваха и извикваха три пъти: