Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Бях изненадана и много зарадвана, че името на дамата е останало в историята на европейската опера.
Един от гостите на „Юкимура“ беше Огура Сейтару. Той беше лекар, известен с това, че беше донесъл от джунглата на Борнео орангутан. Прекосил една от реките в джунглата с малка лодка. Реката била пълна с крокодили, а орангутанът бил непрекъснато до него и двамата се водели ръка за ръка.
Господин Огура научи от собственичката на „Юкимура“, че уча английски.
— Сигурно си много изтощена, щом сутрин ходиш на училище, а вечер работиш. Не ти ли се е случвало понякога да заспиш в часовете? — попита ме той.
— Даже Наполеон се е уморявал понякога. Обикновено към края на третия час умората заплашва да ме надвие и ми се случва да клюмам над тетрадката.
— Утре ще ти подаря нещо хубаво — обеща той.
На следващата сутрин ми донесе лично десет тубички, които приличаха на паста за зъби. Оказа се, че бяха пълни с нес кафе. Изсипвах малко от тубичката в чашката, добавях гореща вода и се получаваше силно, ароматно кафе.
— Когато го свършиш, пак ще ти донеса — обеща г-н Огура. Страхотен подарък!
Тогава наричаха този вид „арабско кафе“. Когато усещах умора в училище, изпивах една чашка кафе и умората изчезваше като по чудо. Значи още преди петдесет години е имало нес кафе. Сигурно днешните млади хора изобщо не могат да си го представят.
Още на една личност дължа голяма благодарност. След като издателят на „Джапан Таймс“, г-н Ашида Хитоши, научи от оками-сан на „Юкимура“, че уча английски, получих безплатен абонамент за вестника му за три години. Тъй като по онова време „Джапан Таймс“ беше единственият вестник, издаван на английски, той беше много скъп… а аз щях да го получавам безплатно цели три години!
В началото не разбирах почти нищо. Затова си създадох навика да отбелязвам някои откъси с червен молив или да ги изрязвам и молех г-н Суга от хотел „Империал“ или чуждестранни гости по време на вечерните ангажименти да ми ги преведат. След около две години разбирах почти всичко. И до днес съм дълбоко благодарна на г-н Ашида. И той, и красивата му жена, която срещнах един или два пъти, се радваха много, че мога да чета и разбирам вестника им.
Един от любимите ми гости беше директорът на японското корабно дружество Отани Нобору. Той ме наричаше „Тутанкамон“, защото с фризурата шимада съм била също като младия египетски фараон. Тогава още не знаех кой е този Тутанкамон, но не се обиждах. След четиридесет и пет години видях истинския Тутанкамон и неволно избухнах в смях, питайки се как ли би изглеждал с истинска фризура шимада.
Директор Курокава Шинжиро от Международното сдружение на параходните компании беше един от най-добрите ми клиенти. Жената на сина му беше музикантка и той много обичаше да се хвали с успехите на снаха си.
Чиба Танеаки, учен мъж от придворната служба за поетични състезания, и професор Тацуно Ютака от Императорския университет ми предадоха много ценни знания.
Кубота Сейичи от стоманолеярните заводи „Кубота“, Наганума Коки от финансовото министерство, който по-късно стана директор на държавния център за борба с рака, Койке Такео от японската авиокомпания и Атараши Юн от заводите за изчислителна техника „Тайгър“ също ще останат незабравими за мен. Виждах се често със служители във външното министерство, комитета за връзка с чужбина и вестниците. Помня лицата им, думите им. Аз не бях образована, не знаех почти нищо. Само на тези хора трябва да благодаря, че имах такъв добър живот в Япония, а сега и в Америка.
С група приятели решихме всеки месец да даваме по пет йени (днес това са около 10 000), за да си организираме редовни срещи в „Мон ами“. Наричахме ги „тренировки на мозъка“. Ядяхме, разговаряхме за интересни неща, давахме си ценни съвети.
Към този кръг принадлежаха Кобаяши Чийоко, известна шлагерна певица, Цучия Юн, млад дипломат, Ичикава Данширо (бащата на днешния артист от театър кабуки Енносуке III), Фурукава Роппа (той беше комик, макар и син на барон), Кишии Акира (грамаден на ръст певец и комик). Разбира се и аз, Кихару.
Данширо много обичаше да говори за бъдещето на театър кабуки; Чийоко се надяваше, че японските шлагери ще достигнат същата слава като френските шансони; Юн се тревожеше за световното положение; Роппа говореше най-вече за бъдещето на японската комедия (и за музикални постановки); а аз, подобно на Юн, бях загрижена за бъдещето на Япония. При тези оживени разговори часовете минаваха като насън. С нашите пет йени не можехме да си поръчаме кой знае какво в „Мон ами“. Пиехме само вода и дискутирахме самоуверено за политическото положение.