Последният континент

— Господин Стибънс, проблемът е в неочакваната ти увереност, че всички сме готови да си избием предците, щом се върнем в миналото. Виж какво, момченце, ако срещна дядо си, ще го почерпя едно питие и непременно ще го убедя, че отровните змии хапят и когато им крещиш оглушително. Не се съмнявам, че по-късно ще ми бъде много благодарен за това сведение.

— Защо? — не схвана Пондър.

— Защото само така за него ще има и „по-късно“.

— О, не, сър! Това би било още по-лошо, отколкото да го простреляте!

— Нима?

— Ами да!

— Господин Стибънс — ледено изрече Архиканцлерът, — твоето мислене изглежда си служи с един-два логически похвата, които са ми напълно чужди. Да смятам ли, че ти възнамеряваш да простреляш собствения си дядо, ако го срещнеш?

— Няма такова нещо! — озъби се Пондър. — Дори не го знам как изглежда. Починал е, преди да се родя.

— Аха!

— Ама защо се счепкахте? — недоумяваше Деканът. — Попаднали сме в много по-далечно минало. Значи ничий дядо още не се е появил на бял свят.

— Какъв късмет за дядото на Стибънс… — поклати глава Ридкъли.

— Сър, не ме разбрахте! Моля ви да ме изслушате без предубеждения! Опитвах се да обясня, че всяко действие в миналото променя бъдещето. Затова и мъничките грешки водят до невероятни последици. Да речем… Сега настъпвате небрежно някоя мравчица, но заради това някой може изобщо да не се роди.

— Сериозно ли говориш?

— Да, сър!

Архиканцлерът изведнъж се развесели.

— Ха, идейката си я бива. Сещам се тутакси за двама-трима, без които историята може да мине съвсем безболезнено. А имаш ли представа как да открием бързичко най-подходящите за целта мравки?

— Нямам! — Пондър отчаяно се мъчеше да открие въображаемата пролука в ума на Ридкъли, където да подпъхне лоста на озарението. Суетата го подведе да си помисли, че я е намерил. — Сър… Ами ако настъпите собствената си мравка, образно казано?

— Чакай малко… Значи може да смачкам някоя мравка и така да преобърна историята, че да не се родя, тъй ли?

— Да! Да! Правилно ме разбрахте!

— И как ще стане? — озадачи се Архиканцлерът. — Аз не съм произлязъл от мравките.

— Ъ-ъ, такова… — Пондър усещаше как приливът на взаимното неразбиране се надига наоколо, но храбро отказваше да се удави. — Ако предположим… Мравката е ухапала нечий кон, ездачът паднал, а пък е носел важно известие… Последвала страшна битка, в която обаче някой от праотците ви не е бил убит…

— И как тази мравка е прекосила океана, за да си изиграе ролята? — невинно попита Ридкъли.

— Ами вкопчила се е в някой клон — подсказа услужливо Деканът. — Направо не е за вярване какви твари се носят от земя до земя върху парчетии дърво. Буболечки, гущерчета, дори гризачи.

— Ха, а после как е пропълзяла от брега чак до онова бойно поле?

— Вкопчила се е в крака на някоя птица — мъдро отсъди Деканът. — Четох в една книга, че и това се случвало. Дори хайверът на рибите понякога се пренасял така от езеро в езеро.

— Ама че упорита и решителна мравка — промърмори Ридкъли, поглаждайки брадата си. — И все пак признавам, че на този свят има и по-странни неща.