Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
— Разбира се, че има — подсмихна се Архиканцлерът. — Бяхме там тази сут… Добре де, вчера. Естествено вчера и хиляди години в бъдещето.
— Разберете, ако не внимаваме, може и да променим бъдещето. Самото ни присъствие в миналото му въздейства. Нищо чудно вече да сме тласнали историята по друг път. Бях длъжен да ви изтъкна тази възможност.
— Ридкъли, момчето говори смислено — подкрепи го Деканът. — Между другото, не оставихме ли за допиване малко от оня ром?
— Да, ама тук няма никаква история — напомни Архиканцлерът. — Това е само едно забутано безлюдно островче.
— Опасявам се, сър, че и дребните въздействия понякога водят до страшни последици.
— Ха, тъкмо от страшни последици нямаме никаква нужда. А ти какво би предложил?
Разговорът потръгна прекалено добре. Ами че те почти се вслушваха в доводите му! Пондър си позволи заблудата на човек, който е паднал петдесетина метра невредим и смята, че последните сантиметри са незначителна формалност.
— Ще си послужа с класическата метафора, сър. Най-важно е да не убиете собствения си дядо.
В този миг се хласна в скалата.
— Откъде ти хрумна? — сви вежди Ридкъли. — Защо, по дяволите, да го убивам? Старецът беше голям симпатяга.
— Тоест случайно… — замънка Пондър. — Но предпазливостта не е излишна…
— Тъй ли било? Охо, ти май си убеден, че всеки ден затривам някого съвсем случайно. Между другото обаче не виждам дядо си наоколо…
— Сър, това е само пример за вероятните опасности. Проблемът е в причинно-следствените връзки и те…
— Господин Стибънс, проблемът е в неочакваната ти увереност, че всички сме готови да си избием предците, щом се върнем в миналото. Виж какво, момченце, ако срещна дядо си, ще го почерпя едно питие и непременно ще го убедя, че отровните змии хапят и когато им крещиш оглушително. Не се съмнявам, че по-късно ще ми бъде много благодарен за това сведение.
— Защо? — не схвана Пондър.
— Защото само така за него ще има и „по-късно“.
— О, не, сър! Това би било още по-лошо, отколкото да го простреляте!
— Нима?
— Ами да!
— Господин Стибънс — ледено изрече Архиканцлерът, — твоето мислене изглежда си служи с един-два логически похвата, които са ми напълно чужди. Да смятам ли, че ти възнамеряваш да простреляш собствения си дядо, ако го срещнеш?
— Няма такова нещо! — озъби се Пондър. — Дори не го знам как изглежда. Починал е, преди да се родя.
— Аха!
— Ама защо се счепкахте? — недоумяваше Деканът. — Попаднали сме в много по-далечно минало. Значи ничий дядо още не се е появил на бял свят.
— Какъв късмет за дядото на Стибънс… — поклати глава Ридкъли.
— Сър, не ме разбрахте! Моля ви да ме изслушате без предубеждения! Опитвах се да обясня, че всяко действие в миналото променя бъдещето. Затова и мъничките грешки водят до невероятни последици. Да речем… Сега настъпвате небрежно някоя мравчица, но заради това някой може изобщо да не се роди.
— Сериозно ли говориш?
— Да, сър!
Архиканцлерът изведнъж се развесели.
— Ха, идейката си я бива. Сещам се тутакси за двама-трима, без които историята може да мине съвсем безболезнено. А имаш ли представа как да открием бързичко най-подходящите за целта мравки?
— Нямам! — Пондър отчаяно се мъчеше да открие въображаемата пролука в ума на Ридкъли, където да подпъхне лоста на озарението. Суетата го подведе да си помисли, че я е намерил. — Сър… Ами ако настъпите собствената си мравка, образно казано?
— Чакай малко… Значи може да смачкам някоя мравка и така да преобърна историята, че да не се родя, тъй ли?
— Да! Да! Правилно ме разбрахте!
— И как ще стане? — озадачи се Архиканцлерът. — Аз не съм произлязъл от мравките.
— Ъ-ъ, такова… — Пондър усещаше как приливът на взаимното неразбиране се надига наоколо, но храбро отказваше да се удави. — Ако предположим… Мравката е ухапала нечий кон, ездачът паднал, а пък е носел важно известие… Последвала страшна битка, в която обаче някой от праотците ви не е бил убит…
— И как тази мравка е прекосила океана, за да си изиграе ролята? — невинно попита Ридкъли.
— Ами вкопчила се е в някой клон — подсказа услужливо Деканът. — Направо не е за вярване какви твари се носят от земя до земя върху парчетии дърво. Буболечки, гущерчета, дори гризачи.
— Ха, а после как е пропълзяла от брега чак до онова бойно поле?
— Вкопчила се е в крака на някоя птица — мъдро отсъди Деканът. — Четох в една книга, че и това се случвало. Дори хайверът на рибите понякога се пренасял така от езеро в езеро.
— Ама че упорита и решителна мравка — промърмори Ридкъли, поглаждайки брадата си. — И все пак признавам, че на този свят има и по-странни неща.